Глава 14
Влюбените
Припадъците от радост обикновено не са нито продължителни, нито опасни. Наистина понякога те предизвикват смъртен изход, но такива случаи са много редки.
Затова Диана скоро отвори очи и видя, че се намира в обятията на Бюси, защото Бюси не пожела да отстъпи на госпожа дьо Сен-Люк привилегията да посрещне първия поглед на Диана.
— О! — прошепна тя, като дойде на себе си. — О! Ужасно е, графе, да се появявате така внезапно!
Бюси очакваше други думи.
И кой знае — мъжете са така взискателни, кой знае, повтаряме ние, може би той изобщо не чакаше думи, а нещо друго, той, който не един път беше присъствал при свестяване след припадък.
Но Диана не се ограничи с тези думи, нещо повече, тя внимателно се освободи от ръцете на Бюси и престъпи към приятелката си, която първо от деликатност беше се отдръпнала на няколко крачки встрани, под дърветата, но след това прелестната гледка на одобряването на двамата влюбени събуди в нея свойственото на всички жени любопитство и тя незабелязано се приближи не за да вземе участие в разговора, а за да бъде достатъчно близо до разговарящите и да не изпусне нещо.
— Значи така ме посрещате, госпожо? — извика Бюси.
— Ах — каза Диана, — наистина е много мило, много трогателно, господин дьо Бюси, това, което направихте за мен… Но…
— О! За бога, никакво „но“ — въздъхна Бюси и отново падна на колене.
— О! Позволете да ви помоля на колене — събра молитвено длани той, — толкова отдавна мечтая за място в краката ви.
— Възможно е, но за да го заемете, вие прескочихте стената. Това не подобава на знатен сеньор и, нещо повече, твърде непредпазливо е за човек, който мисли за честта ми.
— Защо?
— А ако случайно ви бяха забелязали?
— Кой би могъл да ме забележи?
— Нашите ловци, та те само преди четвърт час минаха оттук.
— О! Успокойте се, госпожо, аз твърде старателно се крия, за да могат да ме забележат.
— Той се крие — възкликна Жана, — съвсем като в роман. Разкажете ни, господин дьо Бюси, как се криете?
— Първо, ако аз не ви настигнах по пътя, това не е по моя вина — аз минах по един път, вие — по друг. Вие пристигнахте през Рамбуйе, а аз — през Шартър. Второ, чуйте и отсъдете дали е влюбен във вас бедният Бюси — аз не се реших да се присъединя към вас, макар че без съмнение бих могъл да направя това. Аз прекрасно знаех, че Жарнак не е влюбен и че това прекрасно животно се отнася към завръщането си в Меридор без особен възторг. Вашият баща също нямаше особено основание да бърза — та нали вие бяхте при него. Но аз не исках да се срещна с вас в присъствието на баща ви и вашите хора, защото много повече се безпокоя за вашата чест, отколкото вие си мислите. Аз пътувах бавно и дъвчех дръжката на моя камшик, да, дръжката на камшика ми беше моята храна през тези дни.
— Бедното момче — каза Жана. — Погледни, колко е отслабнал!
— Най-после вие пристигнахте — продължи Бюси, — аз наех квартира в покрайнините на града и видях, скрит зад капаците на прозорците, как минахте покрай мене.
— О! Боже мой! Вие живеете в Анжер под своето име? — попита Диана.
— За кого ме вземате? — усмихна се дьо Бюси. — Разбира се, че не, аз съм пътуващ търговец. Погледнете този светлокафяв камизол, с него никой не може да ме познае, това е любимият цвят на майсторите на сукно и ювелирите. Освен това имам твърде загрижен и зает вид и спокойно мога да мина за аптекар, който търси билки. Накратко, още не са ме забелязали.
— Бюси, красавецът Бюси да се намира два дни в провинциално градче и да не са го забелязали? В двора никога не биха повярвали.
— Продължавайте, графе — изчерви се Диана. — Как стигнахте от Анжер дотук?
— Имам два чистокръвни бегача. Качих се на единия от тях и бавно излязох от града, като от време на време се спирах да погледна обявите и фирмите. Но щом се озовах далеч от чужд поглед, тутакси пришпорих коня в галоп и за двадесет минути той измина трите левги и половина между града и замъка. Като стигнах Меридорската гора, намерих стената на парка по посоката на светлината. Но стената е много дълга. Та нали паркът е голям. Вчера изследвах тази стена повече от четири часа, качвах се по нея ту тук, ту там с надеждата да ви видя. И накрая привечер, когато почти се бях отчаял, ви видях. Вие вървяхте към къщи, зад вас подскачаха двете големи кучета на барона, те се опитваха да хванат младата яребица, която госпожа дьо Сен-Люк държеше във високо вдигнатата си ръка. След това ви загубих от погледа си.
Аз скочих в парка, изтичах тук, където сме сега, видях, че тревата и мъхът тук са силно отъпкани и реших, че това навярно е вашето любимо място — тук бе толкова приятно в горещината. За да позная мястото, отчупих клонка, както правят ловците и въздишайки, което за мен винаги е ужасно мъчително…