— Поради липса на навик — прекъсна го с усмивка Жана.
— Напълно е възможно, госпожо. И така, въздишайки, което, повтарям, за мен винаги е ужасно мъчително, препуснах към града. Бях много уморен, освен това, когато се качвах по дърветата, бях скъсал моя светлокафяв камизол, но, въпреки дупките в него, въпреки болката в гърдите, аз бях щастлив — бях ви видял.
— Според мен това е един възхитителен разказ — каза Жана, — преодолели сте ужасни препятствия, това е прекрасно и героично, но аз се страхувам да се катеря по дърветата и ако бях на ваше място, щях да се опитам да запазя дрехата си и особено ръцете си. Погледнете в какво ужасно състояние са вашите — целите са изподраскани от клонките.
— Вярно. Но тогава нямаше да видя тази, която търсех.
— О, не е така. Аз бих я видяла, бих гледала до насита и Диана дьо Меридор, и даже госпожа дьо Сен-Люк.
— А какво бихте направили за това? — живо попита Бюси.
— Щях да отида право при подвижния мост при Меридор и бих влязла в замъка. Господин баронът щеше да ме прегърне здраво, госпожа дьо Монсоро щеше да ме настани на масата до себе си, господин дьо Сен-Люк щеше да ме обсипе с внимание, госпожа дьо Сен-Люк — да съставя заедно с мен анаграми. Наистина най-простите в света начини никога не идват наум на влюбените.
Бюси се усмихна, погледна към Диана и поклати глава.
— О, не — каза той — не. Това, което бихте направили вие, е подходящо за всички, но не и за мен.
Диана се изчерви като дете и в очите и на двете се появи един и същ израз, а на устните им — еднакви усмивки.
— На ти сега — каза Жана. — По всичко личи, че аз не разбирам от добри маниери.
— Не! — поклати отрицателно глава Бюси. — Не, аз не мога да се появя в замъка! Графинята е омъжена и господин баронът е поел задължението пред зет си — какъвто и да е той, да следи строго жена му.
— Какво пък — каза Жана, — ето че получих урок по благородство, приемете моята признателност, господин дьо Бюси, аз действително си го заслужих, това ще ме отучи да се намесвам в работите на безумци.
— На безумци? — повтори Диана.
— Безумци или влюбени — отговори госпожа дьо Сен-Люк — и затова…
Тя целуна приятелката си по челото, направи реверанс на Бюси и избяга.
Диана се опита да хване Жана за ръката, но Бюси завладя другата й ръка и младата жена, придържана здраво от своя любим, пусна приятелката си.
И така, Бюси и Диана останаха сами.
Диана, хвърляйки поглед след госпожа дьо Сен-Люк, която вървешком береше цветя, се изчерви и отново се отпусна на тревата.
Бюси легна в краката й.
— Постъпих както трябва, нали, госпожо? Одобрявате ли?
— Няма да хитрувам — отговори Диана, — при това моите мисли са ви известни. Да, одобрявам, но тук свършва моята снизходителност. Да се стремя към вас, да ви призовавам, както правих току-що, беше от моя страна безумие, грях.
— Боже мой! Какво говорите, Диана?
— Уви, графе, говоря истината! Имам право да правя нещастен господин дьо Монсоро, който сам ме доведе до такава крайност, но аз разполагам с такова право само докато не съм ощастливила друг. Аз мога да отказвам на графа моята компания, моята усмивка, моята любов, но ако надаря с тези милости другиго, то аз ограбвам този, който, въпреки моето желание, е мой господар.
Бюси изслуша търпеливо това нравоучение, което впрочем, беше много смекчено от прелестта на Диана и нейния кротък тон.
— Сега е мой ред, нали? — попита той.
— Говорете — отговори Диана.
— Напълно откровено?
— Говорете!
— Ето какво, в това, което ми казахте, госпожо, няма нито една дума, казана от сърце.
— Защо?
— Въоръжете се с търпение и ме изслушайте, госпожо, та нали аз търпеливо ви изслушах. Вие ме отрупахте със софизми.
Диана направи протестиращо движение.
— Когато общите положения на морала — продължи Бюси — са откъснати от реалността, те не са нищо друго, освен софизми. В отговор на вашите софизми, госпожо, ще ви поднеса истината. Някакъв си мъж е ваш господар, казвате вие, но нима вие сте си избрали този мъж? Не, той ви е натрапен от съдбата и вие сте му се подчинили. Въпросът е там, имате ли намерение да страдате цял живот от тази подла принуда? Ако не, то аз мога да ви освободя от нея.
Диана отвори уста, за да заговори, но Бюси с жест я спря.
— О! Зная какво ще ми отговорите — каза той. — Вие ще ми отговорите, че ако извикам господин дьо Монсоро на дуел и го убия, то повече няма да ви видя… Нека е така, нека, разделен от вас, да умра от скръб, затова пък вие ще живеете свободно, вие ще можете да направите щастлив някой достоен човек и той, изпълнен с радост, ще благославя някога моето име и ще казва: „Благодаря, Бюси, благодаря! Ти ни освободи от този отвратителен Монсоро!“ А и вие самата, Диана, вие, която не се осмелихте да ми благодарите приживе, ще ми благодарите, когато няма да ме има вече.