— А защо? — каза тя с онази интонация, която може да се чуе само в гласа на любимата жена.
— За вашата безопасност, тоест за безопасността на нашето щастие, е много важно да скрием тайната си от всички. Тя е известна вече на госпожа дьо Сен-Люк… Сен-Люк също ще я узнае.
— О! Но защо?
— Та нима вие бихте могли да скриете нещо от мен? — каза Бюси. — От мен, сега?
— Не бих могла, това е вярно.
— Днес сутринта изпратих на Сен-Люк бележка с молба за среща в Анжер. Той ще дойде. Аз ще поискам от него дума на благородник, че той никога няма да пророни и дума за нашите отношения. Това е много важно, още повече че мен несъмнено, ме търсят навсякъде. Когато напускахме Париж, там ставаха важни събития.
— Вие сте прав… при това баща ми е толкова чувствителен по въпросите за честта, че, въпреки цялата си любов към мен, може да ме изобличи пред господин дьо Монсоро.
— Ще пазим строго тайната… и ако бог ни издаде на нашите врагове, то поне ще можем да кажем, че сме направили всичко, което зависи от нас.
— Бог е милостив, Луи, не трябва да се съмняваме в него в такъв момент.
— Аз не се съмнявам в бога, боя се от дявола — да не завиди на нашето щастие.
— Да се сбогуваме, господарю мой, и не препускайте толкова бързо — вашият кон ме плаши.
— Не се плашете, той знае вече пътя. Това е най-послушният и най-сигурен кон от всички, които съм имал. Когато се връщам в града, потънал в сладостни мечти, дори не докосвам юздите, той сам ме води у дома.
Влюбените си размениха още безкрайно много подобни фрази, редувайки ги с безкрайно много целувки.
Но накрая от замъка се чуха мелодичните звуци на рога, както Жана се беше разбрала със своята приятелка, и Бюси се оттегли.
На път за града, потънал в мисли за този прекрасен ден и горд със своята свобода, защото почестите и грижите, свързани с богатството и милостите на принца от кралското семейство винаги го сковаваха като златна верига, той забеляза, че наближава часът, когато градските врати се затварят. Конят, който цял ден хрупаше трева и листа, продължаваше да се занимава с това и сега по пътя, а вече наближаваше нощта.
Бюси тъкмо се канеше да пришпори коня, за да навакса изгубеното време, когато отзад изведнъж се чу тропот на конски копита.
На човек, който се крие, и особено, ако е влюбен, винаги във всичко му се привижда опасност.
Това сближава щастливите любовници с крадците.
Бюси размишляваше кое е по-добре — да пусне коня в галоп и да се откъсне напред или да свие встрани и да даде път на конниците. Те обаче препускаха така стремително, че само след миг го настигнаха.
Конниците бяха двама.
Бюси реши, че не е признак на страхливост да избегнеш среща с двама, когато сам струваш за четирима и се отдръпна на края на пътя. Той видя конник, който с всичка сила пришпорваше своя кон, докато спътникът му го подкарваше отзад с чести удари на камшика.
— Ето го вече и града — казваше последният със силен гасконски акцент, — още триста удара с камшика и стотина пришпорвания. Дръжте се, дръжте се!
— Конят е вече съвсем слаб, трепери, не иска да върви… — отговори първият конник. — Но аз бих пожертвал и сто коня, само и само да стигна най-после в моя град.
— Някой закъснял анжерец — каза си Бюси. — Как все пак хората оглупяват от страх! Гласът ми се стори познат. Но конят под този юнак се клати…
В този момент конниците се озоваха редом с Бюси.
— Ей, господине — извика той, — пазете се! Извадете крака от стремената, по-живо, конят ви ей сега ще падне.
И действително, конят тежко рухна встрани, конвулсивно потрепери с крака, разоравайки земята, и внезапно шумното дишане секна, очите му се замъглиха, на устните му излезе пяна и той предаде богу дух.
— Господине — обърна се към Бюси падналият от седлото конник, — триста пистола за вашия кон.
— Господи боже мой! — възкликна Бюси, приближавайки се до него.
— Чувате ли, господине? Аз бързам…
— Вземете го даром, принце мой — треперейки от невъобразимо вълнение, каза Бюси, който позна херцог д’Анжу.
В този миг се чу щракване — спътникът на принца запъна пистолета…
— Стойте! — извика херцог д’Анжу на своя безжалостен защитник. — Стойте, господин д’Обиньо, проклет да съм, ако това не е Бюси.
— Да, мой принце, аз съм. За какъв дявол гоните конете в такъв час и по този път?
— Аа! Това е господин дьо Бюси — каза д’Обиньо, — в такъв случай, монсеньор, аз не ви трябвам повече… Разрешете ми да се върна при онзи, който ме изпрати, както се казва в Светото писание.
— Но първо приемете моята най-искрена благодарност и уверения за вечна дружба — каза принцът.