— Да поговорим.
Проницателният Франсоа вече беше забелязал, че от момента на тяхната среща Бюси беше много по-предпазлив в отношенията си с него от обикновено. С присъщото му познаване на хората принцът реши, че Бюси навярно е в затруднено положение, а значи с известна хитрост той би могъл да извлече от това полза за себе си.
Но Бюси беше имал време да се подготви и се държеше уверено.
— Да поговорим, монсеньор — отговори той.
— Когато се видяхме с вас за последен път — каза принцът, — вие бяхте тежко болен, мой бедни Бюси!
— Това е истина, монсеньор — потвърди младият човек, — бях тежко болен и се спасих като по-чудо.
— Тогава при вас имаше някакъв лекар — продължи принцът, — прекалено загрижен за вашето здраве, както ми се стори, защото той се нахвърляше върху всички, които се приближаваха до вас.
— Това също е истина, монсеньор, моят Одоен много ме обича.
— Той ви беше забранил най-строго да ставате от постелята, нали така?
— От което бях възмутен до дъното на душата си, както ваше височество можа да се убеди сам.
— Ако това ви е възмущавало — каза херцогът, — бихте могли да пратите медицината по дяволите и да тръгнете с мен, както ви бях помолил.
— Проклятие! — възкликна Бюси, като въртеше и мачкаше непрекъснато в ръцете си своята аптекарска шапка.
— Но — продължаваше херцогът, — понеже работата беше сериозна, вие се уплашихте от опасността.
— Моля? — попита Бюси, нахлупвайки с един удар на юмрука си същата тази шапка над очите. — Стори ми се, мой принце, да казвате, че съм се уплашил от опасността?
— Да, така казах — отговори херцог д’Анжу.
Бюси скочи от стола си.
— Тогава значи вие лъжете, монсеньор, лъжете сам себе си, чувате ли! Защото вие самият не вярвате нито дума от това, което казахте. Имам на тялото си двадесет белега, те свидетелстват, че неведнъж съм се излагал на опасност и от никого не съм се страхувал. И кълна се в честта си, познавам много хора, които не биха могли да кажат същото за себе си, а още повече да го докажат.
— Вие винаги имате готови неопровержими доводи, господин дьо Бюси — възрази херцогът, бледен и силно възбуден. — Когато ви обвиняват, се стараете, да надвикате упреците и си въобразявате, че това доказва вашата правота.
— О, не, аз не винаги съм прав, монсеньор — възрази дьо Бюси, — и добре зная това, но зная също така и кога не съм прав.
— Кога? Бъдете така добър, кажете.
— Тогава, когато служа на неблагодарни хора.
— Струва ми се, господине, че се забравяте — стана принцът с онова достойнство, което той умееше да си придава при нужда.
— Може и да се забравям, монсеньор — каза Бюси, — постъпете и вие веднъж в живота си така — забравете се или забравете мен.
При тези думи Бюси направи две крачки към изхода, но принцът беше по-бърз и застана пред вратата.
— Ще отречете ли, господине — каза той, — че в онзи ден, когато отказахте да дойдете с мен, само след минута бяхте излезли от дома си.
— Аз — отговори Бюси — никога нищо не отричам, монсеньор, освен в случаите, когато искат да ме принудят към признание.
— Тогава обяснете ми, защо настоявахте да си останете вкъщи.
— Защото си имах работа.
— Вкъщи?
— Вкъщи или на друго място.
— Аз смятам, че когато един благородник е на служба при принца, то главната му работа е работата на принца.
— Но кой, като правило, се занимава с вашите работи, монсеньор, ако не аз?
— За това не споря — отговори Франсоа, — обикновено вие сте ми верен и предан, нещо повече, аз извинявам вашето лошо настроение.
— Така ли? Много сте добър.
— Да, извинявам ви, защото имате известни основания да ми се сърдите.
— Вие признавате това, монсеньор?
— Да. Аз ви обещах, че господин дьо Монсоро ще падне в немилост. Вие май хич не го обичате, този господин дьо Монсоро?
— Аз ли? Съвсем не. Намирам, че той има отблъскваща физиономия и бих искал да се разкара по-далеч от двора и да не ми се мотае пред очите. Но на вас, монсеньор, напротив, неговата физиономия ви допада. За вкусовете не спорят.
— Какво пък, щом това е единственото оправдание за това, че ми се разсърдихте като разглезено капризно дете, ще ви кажа — вие два пъти не бяхте прав, че не пожелахте да дойдете с мен, а веднага след мен сте излезли и започнали да вършите никому ненужни подвизи.
— Аз съм извършвал ненужни подвизи, аз? Досега ме обвинявахте, че… Но чуйте, монсеньор, бъдете последователен. Какви подвизи съм извършил?