— Извършили сте, извършили сте. Аз разбирам, че вие не обичате господин д’Епернон и господин дьо Шомберг. И аз не ги обичам, нещо повече, не ги понасям, но трябваше да се ограничите с това и да изчакате удобен момент.
— Охо! — каза Бюси. — Какво искате да кажете с това, монсеньор?
— Убийте ги, дявол да ги вземе! Убийте ги и двамата, убийте и четиримата и аз ще ви бъда само признателен, но не ги дразнете, особено когато след това сам изчезвате, а те си изкарват злобата върху мен.
— Е, добре, но какво съм му направил на този достоен гасконец?
— Имате предвид д’Епернон, нали?
— Да.
— Ето какво, накарали сте да го набият с камъни.
— Аз съм накарал?…
— И то така добре, че камизолът му беше превърнат в парцали, плащът му разкъсан на парчета и той се върна в Лувъра по гащи.
— Прекрасно — каза Бюси. — За този стига. Да минем към немеца. В какво съм се провинил пред господин дьо Шомберг?
— Надявам се не ще отречете, че сте заповядали да го боядисат с индиго? Когато аз го видях, три часа след това произшествие, той все още беше небесносин. И според вас, това е сполучлива шега? Стига.
Тук принцът, въпреки желанието си, се засмя, а Бюси, припомняйки си какво беше лицето на Шомберг в кацата, също не можа да се удържи от смях.
— Така значи, смятат, че аз съм му изиграл този номер?
— Исусе Христе! Да не съм аз?
— И вие можете, монсеньор, да упреквате човека, в чиято глава идват такива чудесии идеи! Какво ви казах? Вие сте неблагодарен.
— Съгласен съм. Сега чуй, ако ти наистина си излязъл от къщи за това, прощавам ти.
— Наистина ла?
— Да, честна дума, но аз все още не съм свършил със своите претенции към тебе.
— Слушам ви.
— Да поговорим малко за мене.
— Нека бъде така.
— Какво си направил ти, за да ми помогнеш в бедата?
— Вие прекрасно знаете, какво съм направил — каза Бюси.
— Не, не зная.
— Ето какво, аз дойдох в Анжу.
— С други думи, да спасиш себе си.
— Да защото, спасявайки себе си, спасявах вас.
— Но нима ти не можеше да потърсиш убежище някъде в околностите на Париж, вместо да се спасяваш с бягство в толкова отдалечен край? Мисля, че ако беше останал на Монмартър, бих имал повече полза от тебе.
— Ето тук ние с вас се разминаваме, монсеньор, аз предпочетох да дойда в Анжу.
— Съгласете се, че този ваш каприз е твърде посредствен довод.
— Съвсем не, понеже той бе продиктуван от желанието да завербувам за вас привърженици.
— Аа! Това е вече друга работа. Е, да видим какво сте постигнали.
— Ще ви разкажа, монсеньор, но утре, сега вече трябва да ви оставя.
— Да ме оставите, защо?
— За да се видя и да поговоря с един много нужен човек.
— О! Щом е така, не възразявам. Вървете, Бюси, но бъдете внимателен.
— Внимателен, защо? Нима не сме най-силните тук?
— Все едно, не рискувай. Много ли успя да направиш?
— Та аз съм тук само от два дни, какво искате…
— Поне криеш ли се?
— Разбира се! Кълна се в Христос! Погледнете в какъв костюм разговарям с вас, нима нося обикновено дрехи с цвят на канела? И в тези чудовищни панталони се напъхах само заради вас.
— А къде живееш?
— О! Ето кога ще оцените моята преданост. Аз живея… живея до крепостната стена, в жалка колиба с врата към реката. Но вие, принце мой, вие как се измъкнахте от Лувъра? Защо ви срещнах по пътя на капнал от умора кон и в компанията на господин д’Обиньо?
— Защото имам приятели — каза принцът.
— Имате приятели? — възкликна Бюси. — Какво говорите?
— Да, приятели, които ти не познаваш.
— Аха! И кои са тези приятели?
— Кралят на Навара и господин д’Обиньо, ти го видя.
— Кралят на Навара… А! Вярно. Нали заедно участвахте в заговора.
— Аз никога не съм участвал в заговори, господин дьо Бюси.
— Не сте участвали! Попитайте Ла Мол и Коконас.
— Ла Мол — мрачно каза принцът — не беше наказан за престъплението, което беше извършил.
— Добре! Да оставим Ла Мол и да се върнем на вас, още повече че с вас, монсеньор, трудно ще стигнем до съгласие по този въпрос. Как, дявол да го вземе, се измъкнахте от Лувъра?
— През прозореца.
— А! Наистина. А през кой?
— През прозореца на моята стая.
— Значи сте знаели за въжената стълба?
— Каква въжена стълба?
— Онази в шкафа.
— Излиза, че и ти си знаел за нея? — пребледня принцът.
— Проклятие! Ваше височество знае, че съм имал щастието понякога да влизам в тази стая.
— По време на сестра ми Марго, нали? И ти ли си влизал през прозореца?
— Дявол го взел! Вие сте минали през него? Учудва ме само едно — как сте намерили стълбата.
— Аз не съм я търсил.