— Ти си постъпил прекрасно, Реми. Честно казано ти така ми липсваше.
— Как е Гертруда, монсеньор?
Бюси се усмихна.
— Обещавам ти да питам за това Диана веднага, щом я видя.
— А за благодарност аз, веднага щом се видя с Гертруда, на свой ред ще я разпитам за госпожа дьо Монсоро.
— Ти си славен приятел. А как ме намери?
— Много трудно, дявол да го вземе. Питах как да стигна до двореца на херцога и ви чаках пред вратата, но първо заведох коня си в конюшните на принца, където, да ме прости Господ, познах вашия кон.
— Да, принцът преумори своя и аз му дадох Роланд, а тъй като той няма друг кон, му го оставих.
— Познавам ви, вие сте принц, а принцът — ваш слуга.
— Не ме превъзнасяй толкова, Реми, ти още не си видял къде живее мое височество.
И с тези думи той въведе Одоен в своята къщурка до крепостната стена.
— Кълна се в честта си — каза Бюси, — дворецът е пред теб. Настанявай се където искаш и както можеш.
— Това няма да е трудно, както знаете, не ми трябва много място. Така съм изморен, че мога да спя и прав, ако трябва.
Приятелите, а Бюси се отнасяше с Одоен по-скоро като с приятел, отколкото като със слуга, се разделиха, и Бюси, който изпитваше двойно удовлетворение от това, че е отново при Диана и Реми, за секунда потъна в сън.
Наистина, за да може да спи спокойно, херцогът беше помолил да спрат топовната и мускетната стрелба. Що се отнася до камбаните, то те сами бяха замлъкнали, тъй като на звънарите им бяха излезли мехури по ръцете.
Бюси стана още в зори и побърза към замъка, като поръча да предадат на Реми да дойде там.
Графът искаше да бъде край леглото на негово височество в момента, когато той отвори очи, и да прочете, ако успее, неговите мисли по израза на лицето му, обикновено твърде красноречив при събуждане.
Херцогът се събуди, но изглежда, че и той като брат си Анри, си слагаше през нощта маска.
Напразно Бюси беше станал толкова рано.
Младият човек беше подготвил цял списък със задачи, една от друга по-важни.
Първо, разходка извън стените на града с цел изучаване на градските укрепления.
След това преглед на гражданите и тяхното въоръжение.
Посещение на арсенала и поръчване на различни боеприпаси.
Старателно изучаване на изплащаните от провинцията данъци, за да ощастливи добрите и верни васали на принца с допълнителен налог, предназначен за вътрешната украса на сандъците му.
И накрая — кореспонденцията.
Но Бюси предварително знаеше, че не трябва да разчита особено на последния пункт — херцог д’Анжу пишеше рядко, той се придържаше към правилото „от написаното на хартия не можеш да се отречеш“.
И така, въоръжен до зъби срещу лошите мисли, които биха могли да хрумнат на херцога, Бюси видя, че той отвори очи, но, както вече казахме, не можа да прочете нищо в тях.
— Аа! — каза херцогът. — Вече си тук!
— Не съм спал цяла нощ, мислех за вашите работи. С какво да се заемем сутринта? Почакайте, а да не отидем ли на лов?
„Прекрасно! — каза си Бюси. — Ето нещо, за което бях забравил.“
— Как! — възмути се принцът. — Ти заявяваш, че цяла нощ си мислил за моите работи и след тази безсъница и непрекъснати размишления ми предлагаш да отидем на лов? Хубава работа!
— Прав сте — съгласи се Бюси. — А и кучета нямаме.
— И главният ловчия не е тук — подхвана принцът.
— Честно казано, без него ловът ще бъде само по-приятен за мен.
— Не, не съм съгласен с теб, той ми липсва.
Херцогът произнесе това със странно изражение на лицето, което не убегна на Бюси.
— Този достоен човек — каза той, — този ваш приятел май също не е взел участие във вашето спасяване.
Херцогът се усмихна.
„Така — каза си Бюси, — познавам тази усмивка, тя не е добра. Пази се, граф Монсоро.“
— Значи, ти си му сърдит? — попита принцът.
— На Монсоро?
— Да.
— А за какво да му се сърдя?
— За това, че той е мой приятел.
— Напротив, аз само го съжалявам за това.
— Какво искаш да кажеш?
— Че колкото по-високо му позволите да се издигне, толкова от по-голяма височина ще падне.
— Ти обаче си в добро настроение, както виждам.
— Аз?
— Да. Ти говориш така само когато си в добро настроение. Както и да е — продължаваше херцогът, — аз държа на своето, Монсоро може да ни бъде много полезен тук.
— Защо?
— Защото той има тук владения.
— Той?
— Той или жена му.
Бюси прехапа устни — херцогът насочваше разговора към темата, която той вчера с такава мъка отклони.
— Така ли мислите?
— Разбира се. Нима не знаеш, че Меридор е на три левги от Анжер? Нали ти доведе при мен стария барон.