Междувременно капитанът на опълченците успя да запали фитила на своя мускет, но в момента, когато опря приклада в рамото си, Антраге така силно го перна през пръстите на ръцете, че анжуецът изпусна своето оръжие и заподскача от крак на крак.
— Смърт! Смърт за него! — крещяха разярени опълченци. — Не го пускайте! Не му давайте да се измъкне!
— А! — каза Антраге. — Току-що не искахте да ме пуснете да вляза, а сега не ме пускате да изляза. Пазете се! Аз ще сменя тактиката. Досега бих с тъпото на сабята, сега ще сека ръце. Е, как, мои анжуйски пиленца, ще ме пуснете ли?
— Не! Смърт! Смърт за него! Той се измори! Да го убием!
— Прекрасно! Значи започваме сериозно!
— Да! Да!
— Добре, пазете си пръстите, ще сека ръце!
Едва беше произнесъл тези думи с намерението да изпълни своята закана и на пътя се появи втори конник, препускащ също така неистово. С бесен галоп той се втурна през вратата и като мълния попадна в средата на схватката, която обещаваше да се превърне в истинска.
— Антраге! — извика новопристигналият. — Антраге! Какво правиш, дявол го взел, в компанията на тези буржоа.
Антраге се обърна и извика:
— Ливаро! Боже мой! Идваш точно навреме! Монжоа и Сен Дени, на помощ!
— Бях сигурен че ще те настигна. Преди четири часа намерих следите ти и оттогава препускам след теб. Но какво си забъркал? Та теб те убиват, боже господи!
— Това са нашите приятели анжуйците, те не ме пускат нито да вляза, нито да изляза.
— Господа — каза Ливаро и свали шапка, — не бихте ли се отдръпнали вляво или вдясно, за да можем да минем?
— Обиждат ни! — викаха гражданите. — Смърт! Смърт за тях!
— Сам виждаш — каза Антраге. — Едно е лошо — много са.
— Ами! Трима ще се справим отлично.
— Да, трима. Да бяхме трима! Но ние сме само двама.
— Всеки момент ще пристигне Рибейрак.
— И той ли?
— Чуваш ли? Вече препуска.
— Виждам го. Ей! Рибейрак! Хей! Тук! Тук!
И наистина в този момент Рибейрак, който очевидно бързаше не по малко от своите приятели, като тях с бесен галоп влетя през вратата на град Анжер.
— Я гледай! Тук се бият! — каза Рибейрак. — Това вече е късмет! Здравей, Антраге, здравей, Ливаро!
— В атака! — отговори Антраге.
Опълченците облещиха очи, поразени неприятно от това ново подкрепление, пристигнало при двамата приятели, които бяха готови от обсадени да се превърнат в обсаждащи.
— Та те са цял полк — каза капитанът на опълчението на своите хора. — Господа, нашият боен ред ми се струва неудачен, затова предлагам да се изтеглим наляво.
Буржоата с ловкост, характерна за тях при изпълнение на военни маневри, се подчиниха.
Предложението на капитана събуди у тях природното чувство за предпазливост, но и видът на тримата конници, строили се пред тях, накара и най-безстрашните да трепнат.
— Това е техният авангард — завикаха гражданите, които само търсеха предлог, за да побягнат. — Тревога! Тревога!
— На помощ! — викаха други. — На помощ!
— Неприятел, неприятел! — крещяха повечето от тях.
— Ние сме семейна хора. Ние имаме задължения пред нашите жени и деца. Спасявайте се кой както може — извика капитанът.
В резултат на тези разнообразни, но с една-едничка цел издавани вопли, по улиците настана страшна блъсканица, удари на тояги се посипаха като град върху любопитните, чийто плътен пръстен не даваше възможност на страхливците да побягнат.
Именно в този момент звуците от тази суматоха стигнаха до площада пред крепостта, където, вече казахме, принцът опитваше даровете на своите привърженици — черен хляб, пушена риба и сушена треска.
Бюси и принцът се заинтересуваха какво става. Отговориха им, че целият този шум са вдигнали трима души, или по-точно, трима дяволи от плът и кръв, които са пристигнали от Париж.
— Трима души? — каза принцът. — О! Иди да разбереш какви са, Бюси.
— Трима души? — повтори Бюси. — Да отидем заедно, монсеньор.
И те тръгнаха — Бюси отпред, а принцът предвидливо яздеше зад него, придружен от двадесет конници.
Стигнаха на мястото точно в момента, когато опълченците бяха започнали в ущърб на гърбовете и черепите на зяпачите да изпълняват онази маневра, за която вече говорихме.
Бюси се повдигна на стремената и със своите зорки орлови очи видя в тълпата биещия се Ливаро, когото позна по неговата дълга и слаба фигура.
— Да пукна! — извика той на принца с гръмовен глас. — Тук, монсеньор! Обсаждат ни нашите парижки приятели.
— Е, не — отговори Ливаро с глас, който заглуши шума на битката, — напротив, анжуйските приятели ни режат на парчета.