— Естествено, разбирам, че когато ги няма тук, безопасността намалява.
— Точно така, господине.
— Какво пък, ще взема в конюшнята един бодър кон и ще се опитам да намеря негово височество. Ще питам по пътя.
— Готов съм да се обзаложа, господине, че така ще го намерите.
— Надявам се, че не е тръгнал в галоп.
— Ходом, господине, ходом.
— Прекрасно! И така, решено — покажете ми коня, който бих могъл да взема.
— Идете в конюшнята, господине, и си изберете сам — всички коне са на ваше разположение.
— Отлично!
Монсоро влезе в конюшнята.
Около дузина отбрани и бодри коне поглъщаха обилна храна от яслите, пълни със зоб и най-сочното в Анжу сено.
— Ето — каза майордомът — избирайте.
Монсоро огледа строя на четириногите.
— Ще взема този, дорестия — каза той. — Заповядайте да го оседлаят.
— Роланд?
— Роланд ли се казва?
— Да, това е любимият кон на негово височество. Той всеки ден язди на него. Подарък му е от господин дьо Бюси, и вие, разбира се, не бихте го видели тук в конюшнята, ако днес негово височество не бе решил да изпробва новите коне, които получи от Тур.
— Добре! Значи, имам вярно око.
Приближи се конярят.
— Оседлайте Роланд — разпореди се майордомът.
Колкото до коня на графа, той сам влезе в конюшнята и легна на постилката, без да изчака даже да свалят от него седлото и сбруята.
Само след няколко минути Роланд беше оседлан. Граф дьо Монсоро с лекота скочи на седлото и отново попита накъде е тръгнала кавалкадата.
— Те излязоха от тази врата и тръгнаха по онзи път — каза майордомът и посочи на главния ловчия същата посока, която му беше показал и часовоят.
— Кълна се в честта си — възкликна Монсоро, като видя, че конят се насочва точно към този път, — бих казал, че Роланд върви по следа.
— О, не се безпокойте — отбеляза майордомът, — чувал съм от господин дьо Бюси и от неговия лекар Реми, че това е най-умното от всички съществували някога животни. Щом усети другарите си, ще ги догони. Погледнете какви великолепни крака има. На такива крака и елен би завидял.
Монсоро се наведе встрани.
— Забележителни са — потвърди той.
И наистина, без да чака подканяне, конят тръгна и уверено излезе от града. Преди това той сам зави по прекия път надясно, отминавайки обиколния, който се отклоняваше наляво.
Доказал по такъв начин ума си, конят тръсна глава, сякаш се опитваше да се освободи от юздата, която притискаше бърните му. Като че ли с това конят искаше да каже на ездача, че за него всяко насочващо действие е излишно. Постепенно, с приближаването към градската врата, Роланд ускоряваше ход.
— Наистина виждам, че не са те прехвалили. Какво пък, щом така добре знаеш пътя, върви, Роланд, върви.
И той отпусна юздата на шията му. Като стигна до външната алея, конят нерешително се спря — наляво ли да завие, или надясно.
Зави наляво.
В този момент покрай тях мина един селянин.
— Да сте видели група конници, приятелю? — по пита Монсоро.
— Да, господине — отговори селянинът, — срещнах ги ей там, отпред.
Роланд препускаше тъкмо натам, където селянинът беше срещнал отряда.
— Върви, Роланд, върви — каза главният ловчия и отпусна юздата. Конят премина в тръс, с който обикновено се изминават три-четири левги в час.
Известно време той вървя по алеята, след това изведнъж зави наляво по обсипана с цветя пътека, която минаваше през равнината.
За момент Монсоро се поколеба — дали да не спре. Но конят изглеждаше толкова уверен в своите действия, че графът реши да му предостави свобода.
Колкото по-напред отиваше конят, толкова повече се въодушевяваше — премина от тръс в галоп, и след по-малко от четвърт час градът вече не се виждаше.
Постепенно и конникът започна да разпознава местността.
— Изглежда, че отиваме в Меридор — каза той, когато влязоха в гората. — Да не е тръгнал случайно към замъка негово височество?
При тази мисъл, която не за първи път му идваше наум, челото на главния ловчия се помрачи.
— О! — прошепна той. — Аз исках да се видя първо с принца и отложих за утре срещата с жена ми. Може би ще имам щастието да ги видя едновременно?
Страшна усмивка се плъзна по устните му.
Конят продължаваше да препуска надясно с упоритост, която свидетелстваше за най-дълбока решимост и увереност.
„Кълна се в спасението на душата си — помисли Монсоро — вече би трябвало да съм близо до Меридор.“
В този момент конят изцвили. И веднага от гората му отговори цвилене.
— А! — каза главният ловчия. — Роланд май намери другари.
Роланд се втурна напред и като мълния прелетя под могъщите стари дървета.