— Седнете и вечеряйте — каза херцогът, посочвайки място на Монсоро срещу себе си.
— Монсеньор — отговори Монсоро, — много съм жаден, много съм гладен и много съм изморен, но няма да отпия нито глътка, няма да изям нито залък и няма да седна, докато не ви предам извънредно важно съобщение.
— Вие идвате от Париж, нали?
— И то по много спешна работа, монсеньор.
— Е добре, слушам — каза херцогът.
Монсоро се приближи до Франсоа и с усмивка на уста и ненавист в сърцето му прошепна:
— Монсеньор, нейно величество кралицата майка идва да се види с ваше височество и почти не спира по пътя.
Лицето на херцога, приковало очите на всички, се озари от внезапна радост.
— Прекрасно — каза той. — Благодаря ви, господин дьо Монсоро, вие, както винаги, ми служите вярно. Да продължим нашата вечеря, господа.
И отново приближи креслото си до масата, от която се беше отдръпнал, за да изслуша граф дьо Монсоро.
Пиршеството продължи. Главният ловчия беше настанен между Ливаро и Рибейрак. Но щом седна на удобния стол и видя обилната храна, той изведнъж загуби апетит.
Отново духът удържа победа над материята.
Увлечена от печални мисли, душата на Монсоро се устреми към парка в Меридор. Изминавайки отново пътя, по който току-що се беше завърнало неговото съсипано и измъчено от умора тяло, тя вървеше като странстващ богомолец по онази обрасла с цветя пътека, която доведе графа до стената.
Той отново видя чуждия кон, повредената стена, бягащите сенки на двамата любовници, отново чу вика на Диана, вик, проникнал дълбоко в сърцето му.
И тогава, безразличен към шума, към светлината, даже към храната, забравил къде се намира, той потъна в собствените си мисли и не усети как челото му се помрачи, а от гърдите му внезапно се изтръгна глух стон, който привлече вниманието на учудените му събеседници.
— Та вие едвам се държите на крака от умора, господин главен ловчия — отбеляза принцът, — може би ще е най-добре да си легнете.
— Наистина, така е — каза Ливаро, — съветът е добър. Вие рискувате да заспите на масата, ако не го последвате.
— Извинете ме, монсеньор — каза Монсоро, отмятайки глава, — умирам от умора.
— Напийте се, графе — посъветва го Антраге, — нищо не ободрява така, както виното.
— А и като се напиеш — прошепна Монсоро, — забравяш.
— Ба! — каза Ливаро. — На какво прилича това. Погледнете, господа, чашата му е още пълна.
— За ваше здраве, графе — вдигна чашата си Рибейрак.
Монсоро беше принуден да отговори на тоста и на един дъх изпразни чашата си.
— Но той пие добре, погледнете, монсеньор — каза Антраге.
— Да — отговори принцът, който се мъчеше да отгатне какво става в душата на графа, — да, чудесно.
— Вие би трябвало да организирате тук един добър лов, графе — каза Рибейрак, — вие познавате този край.
— Вие имате тук и ловни дружини, и гори — каза Ливаро.
— И даже жена — добави Антраге.
— Да — машинално повтори графът, — да, ловни дружини, гори и госпожа дьо Монсоро, да, господа, да.
— Подгответе един лов за глигани, графе — каза принцът.
— Ще се опитам, монсеньор.
— Дявол да го вземе — възкликна един от анжуйските благородници. — Вие ще се опитате, това се казва отговор! Та гората гъмжи от тях, от глигани. На старото сечище за десет минути аз бих вдигнал десетина глигана.
Монсоро неволно пребледня — старото сечище беше онази част от гората, където току-що го беше закарал Роланд.
— Да, да, организирайте ни лов утре, още утре! — в един глас завикаха всички.
— Не възразявате ли за утре, Монсоро?
— Винаги съм на разположение на ваше височество — отговори Монсоро, — но, както монсеньорът благоволи да отбележи, аз съм прекалено изморен, за да ръководя лова утре. Освен това трябва да пояздя из околността и да изясня какво става в нашите гори.
— И накрая, дайте му възможност да се види с жена си, дявол да го вземе! — добродушно каза херцогът, с което окончателно убеди бедния мъж, че е негов съперник.
— Съгласни сме! — весело викнаха младите хора. — Да дадем на граф дьо Монсоро двадесет и четири часа, за да направи всичко, което е необходимо, в своите гори.
— Да, господа, дайте ми ги, тези двадесет и четири часа — каза графът — и аз ви обещавам, че ще ги използвам успешно.
— А сега, господине — каза херцогът, — разрешавам ви да. си легнете. Изпратете господин дьо Монсоро до неговата стая.
Граф дьо Монсоро се поклони и излезе, освободен от тежкото бреме — необходимостта да се владее.