Тези, които страдат, жадуват за самота повече и от щастливите любовници.
Глава 22
За това, как Анри III разбра за бягството на своя възлюблен брат херцог д’Анжу и какво последва от това
След като главният ловчия напусна столовата, пирът продължи още по-весело, радостно и непринудено.
Мрачната физиономия на Монсоро не спомагаше много за веселието на младите благородници, тъй като зад обясненията за умора и даже зад действителната умора те отгатнаха мрачните мисли, които бяха белязали челото на графа с печат на дълбока скръб, станала вече характерна особеност на неговото лице.
След излизането на Монсоро, чието присъствие винаги притесняваше принца, той отново придоби спокоен вид и каза:
— И така, Ливаро, когато Монсоро влезе, ти беше почнал да ни разказваш за вашето бягство от Париж. Продължавай!
И Ливаро продължи разказа си.
Но тъй като нашето звание на историк ни дава правото по-добре от Ливаро да знаем всичко, което се е случило, ние ще заменим разказа на Ливаро с нашия. Може би нашият разказ няма да е толкова цветист, но ще бъде всеобхватен, защото ние знаем това, което Ливаро не можеше да знае, а именно, какво се беше случило в Лувъра.
Към полунощ Анри III беше събуден от необичаен шум в двореца, в който, когато кралят спи, би трябвало да цари пълна тишина.
Чуваха се ругатни, удряне на алебарди в стената, бързо притичване по галериите, проклятия, от които земята би могла да се разтвори, и сред целия този шум, чукане, богохулстване, по сто различни начина повтаряните думи:
— Какво ще каже кралят? Какво ще каже кралят?!
Анри седна на кревата и погледна Шико, който след вечерята с негово величество беше заспал в голямото кресло, обвил с краката си своята рапира.
Шумът се усили.
Анри, лъщящ от помадата, скочи от леглото и извика:
— Шико! Шико!
Шико отвори едното си око — този благоразумен човек много ценеше съня и никога не се събуждаше веднага.
— Ах, напразно ме събуди, Анри — каза той. — Сънувах, че ти се е родил син.
— Чуй! — каза Анри. — Чуй!
— Какво трябва да чуя? Струва ми се, че достатъчно глупости ми говориш през деня, за да трябва да те слушам и през нощта.
— Нима не чуваш? — каза кралят и протегна ръка в онази посока, от която се чуваше шумът.
— Охо! — възкликна Шико. — Наистина, чувам викове!
— „Какво ще каже кралят? Какво ще каже кралят?“ — повтори Анри. — Чуваш ли?
— Това трябва да е едно от двете — или се е разболяла любимата ти хрътка Нарцис, или хугенотите си разчистват сметките с католиците и са им устроили Вартоломеева нощ.
— Помогни ми да се облека, Шико.
— С удоволствие, но първо ти ми помогни да стана, Анри.
— Какво нещастие! Какво нещастие! — чу се от преддверието.
— По дяволите! Почва да става сериозно — каза Шико.
— По-добре да се въоръжим — каза кралят.
— А още по-добре е — отговори Шико, — бързо да излезем през малката врата и сами да видим и преценим какво нещастие се е случило, а да не чакаме другите да ни разкажат.
Възползвайки се от съвета на Шико, Анри почти веднага излезе от тайната врата и се озова в коридора, който водеше в покоите на херцог д’Анжу.
Там той видя вдигнати към небето ръце и чу викове на отчаяние.
— О! — каза Шико. — Досещам се — твоят злочест затворник сигурно се е обесил в тъмницата си. Кълна се в светата утроба! Анри, приеми моите поздравления — ти си бил много по-голям политик, отколкото предполагах.
— Е, не, нещастнико — възкликна Анри, — това е нещо съвсем друго!
— Толкова по-зле — отговори Шико.
— Да вървим, да вървим.
И Анри повлече Шико след себе си в покоите на херцога.
Прозорецът беше отворен и около него стоеше тълпа любопитни, които се блъскаха един друг в стремежа си да видят копринената стълба, закрепена за железните перила на балкона.
Анри пребледня като мъртвец.
— Избягал! Скрил се — изкрещя Анри толкова високо, че всички придворни се обърнаха.
Очите на краля мятаха мълнии, ръцете му конвулсивно стискаха дръжката на кинжала.
Шомберг си скубеше косата, Келюс се удряше по лицето с юмруци, а Можирон, като барон, удряше главата си в дървения параван.
Що се отнася до д’Епернон, то той беше избягал под важния предлог, че отива да догони херцог д’Анжу.
Зрелището на изтезанията, на които се подлагаха изпадналите в отчаяние фаворити, внезапно успокои краля.
— Хайде, хайде, успокой се, сине мой — каза той, придържайки Можирон за талията.
— Не, кълна се в разпятието Христово! Ще се самоубия или дяволите ще ме вземат — възкликна младият мъж и отново заудря главата си, вече не в паравана, а в каменната стена.