Выбрать главу

— Хей! Помогнете ми да го спра! — викна Анри.

— Друже, ей, друже — каза Шико, — зная един по-приятен начин за самоубийство — прободете се в корема с шпагата и готово.

— Ще млъкнеш ли, палач! — възкликна Анри със сълзи на очи.

Междувременно Келюс продължаваше да се удря по бузите.

— О! Келюс, дете мое — каза Анри, — ще станеш като Шомберг, когато го бяха боядисали в цвета на берлинската синева. Ще имаш ужасен вид.

Келюс спря.

Само Шомберг продължаваше да скубе слепоочията си, даже плачеше от ярост.

— Шомберг, Шомберг, миличък — възкликна Анри, — съвземи се, моля те.

— Ще се побъркам!

— Ба! — произнесе Шико.

— Каквото и да говорим, нещастието е страшно — каза Анри. — Но точно затова трябва да запазиш ума си, Шомберг. Да, това е страшно нещастие, аз съм загубен. В моето кралство — гражданска война!… О! Кой го направи? Кой му даде стълбата? Кълна се в Христовата кръв! Ще заповядам да обесят целия град.

Дълбок ужас обхвана присъстващите.

— Кой е виновен? — продължаваше Анри. — Къде е виновникът? Десет хиляди екю за този, който ми посочи неговото име, сто хиляди екю на онзи, който ми го доведе — жив или мъртъв.

— Това е някой от Анжу — каза Можирон. — Кой друг би могъл да бъде?

— Кълна се в бога! Ти си прав — възкликна Анри. — А! Анжуйци! Дявол да ги вземе! Те ще ми платят.

— Да, да, това са анжуйци — крещеше Келюс.

— Къде са те? — викаше Шомберг.

— Да ги изкормим! — ревеше Можирон.

— Сто бесилки за сто анжуйци! — подхвана кралят.

Шико не можеше да остане спокоен сред това всеобщо буйстване. С жест на страшен смелчага той извади шпагата си и започна да удря с опаката й страна миньоните и стените, въртейки свирепо очи и повтаряйки:

— А, кълна се в светата Дева! О, чумата да ги тръшне! А, проклятие! Анжуйци! Кълна се в Христовата кръв! Смърт за анжуйци!

Този вик — „Смърт за анжуйци!“ беше чут из цял Париж, както викът на израелските майки е бил чут по цяла Рама.

През това време Анри изчезна някъде.

Той си спомни за майка си и без да каже нито дума, излезе от стаята и отиде при Катерина, която, лишена от известно време от предишното внимание, потънала в престорена печал, с флорентинската си проницателност очакваше случай да се захване отново с политически интриги.

Когато Анри влезе, тя замислено лежеше в голямото кресло и със своите кръгли, но вече жълтеникави бузи, с блестящите си, но неподвижни очи, с пълните си, но бледи ръце приличаше повече на восъчна фигура, изобразяваща размисъл, отколкото на живо същество.

Но при съобщението за бягството на Франсоа, което Анри, пламнал от гняв и ненавист, й съобщи без никаква подготовка, статуята като че ли внезапно оживя, настани се още по-дълбоко в креслото си и мълчаливо поклати глава.

— Вие дори не извикахте, майко? — каза Анри.

— А защо да викам, сине мой? — попита Катерина,

— Как? Бягството на вашия син не ви изглежда престъпно заплашително, достойно за най-сурово наказание?

— Скъпи мой сине, свободата струва не по-малко от короната. Спомнете си, че аз също ви посъветвах да бягате, когато се появи възможност да получите короната.

— Майко, мен ме оскърбяват.

Катерина сви рамене.

— Майко, предизвикват ме.

— Е, не — каза Катерина, — от вас се спасяват, това е всичко.

— А! — възкликна Анри. — Ето как се застъпвате за мен!

— Какво искате да кажете, сине мой?

— Казвам, че с годините чувствата отслабват, аз казвам…

Той се спря.

— Какво казвате? — повтори Катерина с обичайното си спокойствие.

— Казвам, че вие вече не ме обичате така, както ме обичахте по-рано.

— Заблуждавате се — каза Катерина със засилваща се студенина. — Вие сте моят любим син, Анри. Но този, от когото се оплаквате, също е мой син.

— Ах! Да оставим майчинските чувства, госпожо — извика бесен Анри, — ние знаем, колко струват те.

— Какво пък, вие трябва да знаете това най-добре от всички, сине мой, защото любовта към вас винаги е била моя слабост.

— И понеже ви е време за покаяние, вие се разкайвате.

— Досещах се, че ще стигнем дотук, сине мой — каза Катерина. — Затова мълчах.

— Прощавайте, госпожо, прощавайте — каза Анри, — аз зная какво да направя, след като и собствената ми майка вече не изпитва състрадание към мен. Ще намеря съветници, които да ми помогнат да се ориентирам в случилото се и да отмъстя за себе си.

— Вървете, сине мой — спокойно отговори Флорентинката, — бог да помага на вашите съветници, това ще им бъде много необходимо, за да ви избавят от затрудненото положение.