Когато той тръгна да излиза, тя не го спря нито с дума, нито с жест.
— Прощавайте, госпожо — повтори Анри.
Но при вратата се позабави.
— Прощавай, Анри — каза кралицата, — още една дума. Нямам намерение да ви съветвам, сине, зная, че вие нямате нужда от мен. Но помолете вашите съветници да помислят добре, преди да ви дадат своите съвети, и още веднъж да помислят, преди да пристъпят, към изпълнението им.
— О, разбира се — хвана се за думите на майка си Анри и се възползва от тях, за да остане в стаята, — положението е сериозно, нали, госпожо?
— Тежко е — бавно каза Катерина, издигайки ръце и очи към небето, — твърде тежко е, Анри.
Поразен от този израз на ужас, който прочете в очите на майка си, кралят се върна при нея.
— Кой го е отвлякъл? Имате ли някакви предположения за това, майко?
Катерина премълча.
— Аз мисля, че анжуйците.
Катерина се усмихна с ироничната си усмивка, която издаваше превъзходството на ума й, готов винаги да смути чуждия ум и да спечели над него победа.
— Анжуйците? — повтори тя.
— Вие се съмнявате — каза Анри, — но всички са убедени в това.
Катерина още веднъж сви рамене.
— Нека другите вярват в това — каза тя, — но вие, вие, сине мой.
— Тоест как, госпожо!… Какво искате да кажете? Моля ви да обясните.
— Защо да обяснявам!
— Вашето обяснение ще ми отвори очите.
— Ще ви отвори очите! Стига, Анри, аз съм само една стара и глупава жена. Всичко, което мога, е да се моля и кая.
— Не, не, говорете, майко, говорете, слушам ви! О! Вие и досега сте душата на нашия дом и винаги ще си останете, говорете!
— Безполезно е. Пък и какво е мъдростта на старците? Подозрителност и нищо повече. Старата Катерина на нейните години да може да даде някому правилен съвет! Стига, сине мой, това е невъзможно.
— Какво пък, така да бъде, майко — каза Анри. — Откажете ми помощта си, лишете ме от вашата подкрепа. Но знайте, че само след час — одобрявате това или не, е, тогава ще разбера — ще заповядам да обесят всички анжуйци, които се открият в Париж.
— Ще обесите всички анжуйци! — възкликна Катерина с онова учудване, което изпитват хората с остър ум, когато чуят някоя чудовищна глупост.
— Да, да, ще ги обеся, унищожа, убия, изгоря. В тази минута моите приятели са вече по улиците на града, за да пребият тези окаяници, тези разбойници, тези метежници!
— Пази боже да направят това — извика Катерина, изкарана от невъзмутимостта си поради сериозността на положението, — те ще погубят себе си, нещастниците, и това още не е голяма загуба, но заедно със себе си те ще погубят и вас.
— Защо?
— Слепец — прошепна Катерина. — Нима очите на кралете са орисани вечно да не виждат нищо?
И тя молитвено събра ръце.
— Кралете са крале само тогава, когато не оставят безнаказано нанесеното им оскърбление, защото тази тяхна мъст е правосъдие, а в моя случай особено, и цялото кралство ще се вдигне в моя защита.
— Безумец, глупак, дете — прошепна Флорентинката.
— Но защо, защо?
— Помислете сам — нима ще можете да посечете, изгорите, обесите такива хора като Бюси, Антраге, Ливаро, Рибейрак, без да пролеете при това потоци от кръв?
— Какво от това? Само да бъдат убити!
— Да, разбира се, ако ги убият. Покажете ми труповете им, и, кълна се в Богородица, ще кажа, че сте постъпили правилно. Но те няма да бъдат убити. Само ще бъдат принудени да вдигнат бунтовното знаме, да извадят шпаги. Сами те никога не биха се решили да извадят шпагите си за такъв господар като Франсоа. Но сега поради вашата непредпазливост те ще ги извадят от ножниците, за да защитят живота си, и вашето кралство ще се вдигне, но не във ваша защита, а срещу вас.
— Но ако аз не отмъстя, значи съм се уплашил, отстъпил съм — извика Анри.
— Нима някой някога е казвал, че аз съм се изплашила? — попита Катерина, като смръщи вежди и стисна тънките си карминени устни.
— Но ако вината е в анжуйците, те заслужават наказание.
— Да, ако са виновни, но не те са виновните.
— Тогава кой, ако не приятелите на брат ми?
— Това не е дело на негови приятели, защото вашият брат няма приятели.
— Но чие дело е тогава?
— На вашите врагове, по-точно, на вашия враг.
— Какъв враг?
— Ах, сине мой, вие прекрасно знаете, че вие, както и вашият брат Шарл винаги сте имали все един и същ враг непрекъснато.
— Искате да кажете Анри дьо Навар?
— Е, да, Анри дьо Навар.
— Но той не е в Париж!
— Ха! Нима вие знаете кой е в Париж и кой не е? Нима въобще знаете нещо? Нима имате очи и уши? Нима сте оградени с хора, които виждат и чуват? Не, вие всички сте слепи и глухи.