— Това значи, че аз все още съм кралица на Франция — прошепна Катерина, устремила към сина си поглед, пълен с толкова жалост, колкото и любов.
Глава 24
В която се споменава за една от добродетелите на господин дьо Сен-Люк — благодарността
На сутринта след онази вечер, когато граф дьо Монсоро изглеждаше толкова плачевно в двореца на херцог д’Анжу, че му бяха разрешили да се оттегли и да си легне, преди да е приключила вечерята, той стана в зори и излезе на двора.
Той искаше да намери коняря, с когото беше разговарял вечерта, и, ако е възможно да измъкне от него още сведения за навиците на Роланд.
Графът преуспя в своите намерения. Той влезе в обширния сайвант, където четиридесет великолепни коня поглъщаха със завиден апетит сламата и овеса на анжуйци.
Погледът на графа веднага намери Роланд.
Пред яслите си Роланд проявяваше невероятна сръчност и изпреварваше и най-бързите лакомници.
След това очите на графа потърсиха коняря.
Той стоеше, скръстил ръце на гърди и като всеки добър коняр, следеше как — жадно или лениво — поглъщат своите редовни дажби конете на негово височество.
— Хей, любезни — каза графът. — Кажете, всички ли коне на негово височество се връщат сами в конюшните му? Така ли са обучени?
— Не, господин графе — отговори конярят. — А защо пита ваша милост?
— Заради Роланд.
— Ах, да, вчера той се върна сам. О, за Роланд това не е чудно, той е много умен кон.
— Да — каза Монсоро, — забелязах. Значи вече му се е случвало да се прибира сам?
— Не, господине, обикновено на него язди монсеньор херцог д’Анжу, а той е добър ездач, лесно не може да бъде хвърлен от седлото.
— Роланд не ме е хвърлял от седлото, любезни — каза Монсоро, засегнат от това, че някой, пък било това и конярят, би могъл да си помисли, че той, главният ловчия на Франция, е бил хвърлен от седлото. — Аз съм твърде добър ездач, макар и не чак като херцог д’Анжу. Не, вързах го за едно дърво и влязох в една къща. А когато се върнах, той беше изчезнал. Мислех, че са го откраднали или че някой сеньор, минавайки оттам, е решил да ми изиграе лош номер и да го вземе. Затова и питам кой го е довел в конюшнята.
— Той се върна сам, както майордомът вчера има честта да доложи на господин графа.
— Странно — произнесе Монсоро.
Той помисли малко и смени темата.
— Казваш, че монсеньорът често язди този кон?
— Преди да дойдат другите му коне, той, кажи-речи, всеки ден яздеше на него.
— Вчера негово височество късно ли се върна?
— Около час преди вас, господин граф.
— А с кой кон беше херцогът? Дорестия с бели чорапки и бяла звезда на челото?
— Не, господине — отговори конярят, — вчера негово височество взе Изолин, ето го.
— Нямаше ли в свитата на принца благородник на кон с такива белези.
— Не съм видял никой на такъв кон.
— Е, добре — малко ядосан от това, че търсенето му не се увенчава с успех, каза Монсоро. — Добре, оседлайте ми Роланд.
— Господин графът иска Роланд?
— Да. Защо? Да не би принцът да е наредил да не ми го давате?
— Не, господине, напротив, главният коняр на негово височество се разпореди да ви дадем който кон си изберете.
Не можеш да се сърдиш на толкова внимателен принц.
Граф дьо Монсоро кимна на коняря и той се зае да го оседлава.
Когато конят беше готов, конярят отвърза Роланд от яслата, сложи му юздата и го заведе при графа.
— Слушай — каза той, като взе от него юздата. — Слушай и ми отговаряй.
— С най-голямо удоволствие — отговори конярят,
— Колко получаваш годишно?
— Двадесет екю, господине.
— Искаш ли да получиш десет пъти повече, и то за един ден?
— Разбира се, кълна се в бога — възкликна конярят. — Но как ще спечеля тези пари?
— Разбери кой е яздил вчера дорестия кон с бели чорапки и звезда на челото.
— Ах, господине, това, което искате, не е никак лесно — каза конярят. — При негово височество идват с визити толкова много господа.
— Разбира се, но двеста екю са добри пари и си струва да се потрудиш, за да ги получиш.
— Но естествено, господин графе — не се отказвам да потърся, и не мисля дори.
— Добре — каза графът, — твоето усърдие ми харесва. Ето ти десет екю предварително, за начало. Нали виждаш, няма да си на загуба.
— Благодаря ви, господине.
— Няма защо. Кажи на принца, че по негова заповед отивам в гората да подготвя лова.
Не успял графът да произнесе тези думи, и зад гърба му сламата изшумоли под стъпките на човек, който влизаше.