Монсоро се обърна.
— Господин дьо Бюси! — възкликна той.
— А! Добър ден, господин дьо Монсоро — каза Бюси. — Как попаднахте в Анжер?
— А вие, господине? Казваха, че сте болен.
— Аз наистина съм болен — каза Бюси, — моят лекар ми е предписал пълен покой. Вече цяла седмица не излизам от града. О! Вие май се каните да се качите на Роланд? Аз продадох този кон на монсеньор херцог д’Анжу и той е толкова доволен от него, че го язди почти всеки ден.
Монсоро пребледня.
— Напълно го разбирам — каза той, — конят е изключителен.
— А вие имате щастлива ръка — от пръв поглед избрахте такъв кон — каза Бюси.
— О! Ние вече се познаваме с него — възрази графът, — аз вече го яздих и вчера.
— Това предизвика у вас желание да яздите на него и днес?
— Да — каза графът.
— Извинете — продължи Бюси, — вие казахте, че ни готвите лов?
— Принцът иска да удари елен.
— Доколкото съм чувал, в околността има много елени, нали?
— Да, много.
— А къде мислите да вдигнете дивеча?
— Недалеч от Меридор.
— О, прекрасно — каза Бюси и на свой ред неволно пребледня.
— Искате ли да дойдете с мен? — попита Монсоро.
— Не, много съм ви благодарен — отговори Бюси. — Ще отида да си легна. Чувствам, че отново ме тресе.
— Ето ти на — раздаде се звучен глас от прага на конюшнята. — Нима господин дьо Бюси е станал от леглото без мое разрешение?
— Това е Одоен — каза Бюси. — Е, сега ще си изпатя. Прощавайте, графе. Оставям Роланд на вашите грижи.
— Не се безпокойте.
Бюси излезе и граф дьо Монсоро скочи на седлото.
— Какво ви е? — учуди се Одоен. — Толкова сте бледен, че и аз самият съм готов да повярвам във вашата болест.
— Знаеш ли къде отива? — попита Бюси.
— Не.
— Той отива а Меридор.
— А нима вие сте се надявали, че ще подмине замъка?
— Боже мой, какво, ли ще стане сега?
— Госпожа дьо Монсоро ще отрича.
— Но той я видя със собствените си очи.
— Тя ще го убеди, че е имал временна загуба на зрението.
— Диана няма да се реши на това.
— О, господин дьо Бюси, толкова ли зле познавате жените?
— Реми, чувствам се ужасно.
— Разбира се. Вървете си вкъщи. Предписвам ви за тази сутрин…
— Какво?
— Задушена кокошка, парче жамбон и супа от раци.
— Но аз нямам апетит.
— Това е още едно основание да ви предпиша да ядете.
— Реми, предчувствам, че този палач ще направи нещо ужасно в Меридор. Не, трябваше да се съглася и да замина с него, когато ми предложи.
— Защо?
— За да подкрепя Диана.
— Госпожа Диана прекрасно ще се подкрепи сама, вече ви казах това и пак го повтарям. И тъй като ние също трябва да се подкрепим, моля ви. Освен това не трябва да ви виждат на крака. Защо сте излезли без мое позволение?
— Беше ми много тревожно на душата и не можех да си стоя вкъщи.
Реми сви рамене, заведе Бюси в неговата колиба и като затвори вратата, го настани пред обилна закуска точно тогава, когато граф дьо Монсоро излезе от Анжер през същата врата като вчера.
Графът имаше основание да избере пак Роланд — той искаше да разбере случайно или по навик този кон, когото всички намираха за много умен, го заведе при стената на парка.
Затова, като излезе от замъка, той отпусна юздите на шията му.
Роланд не измами очакванията на Монсоро.
Щом се озова зад градската врата, конят веднага зави наляво. Графът му предостави пълна свобода. След това Роланд сви вдясно, графът и сега не му попречи.
Така те минаха по очарователната, обраснала с цветя пътека, след това по сечището, после под могъщите стари дървета.
Както и вчера, с приближаването към Меридор конят препускаше все по-бързо, премина в галоп и след четиридесет-петдесет минути граф дьо Монсоро се озова пред стената, на същото място като миналия път.
Сега обаче тук беше тихо и пусто. Не се чуваше цвилене, не се виждаше никакъв кон — нито вързан нито бродещ на свобода.
Граф дьо Монсоро скочи на земята, но този път, за да избегне опасността от връщане пеша, омота поводите около ръката си и едва тогава започна да се изкачва по стената.
В парка беше също така безлюдно, както извън него.
Дългите алеи се губеха в далечината, по зелената трева на обширните поляни подскачаха няколко сърни и им придаваха живот.
Графът реши, че няма смисъл да губи напразно време и да дебне предупредените вече хора, които, изплашени от неговата вчерашна поява, несъмнено бяха престанали да се срещат или бяха избрали за среща друго място. Той се качи на Роланд, насочи го към тясната пътечка и забавяйки ход от време на време, след петнадесетина минути пристигна при входа на замъка.
Баронът наблюдаваше как бият кучетата с камшик, за да поддържат бойния им дух, когато през подвижния мост в двора на замъка влезе Монсоро.