Като видя зет си, баронът важно се приближи до него. Диана седеше под огромна смокиня и четеше стихове на Маро. Нейната вярна прислужница бродираше до нея.
Графът забеляза жените едва след като се поздрави с барона.
Той скочи от коня и се приближи до тях.
Диана стана, направи три крачки към мъжа си и приклекна в дълбок реверанс.
— Какво спокойствие, или по-право, какво вероломство — прошепна графът. — Ама че буря ще вдигна сега в този тих вир.
Приближи се лакеят. Главният ловчия му хвърли юздите на Роланд и след това се обърна към Диана:
— Госпожо, благоволете да ми отделите една минута.
— С удоволствие, господине — отговори Диана.
— Ще ни окажете ли честта да останете в замъка, господин графе? — попита баронът.
— Да, господине. До утре във всеки случай.
Баронът се отдалечи, за да проследи стаята на зет му да бъде приготвена по всички правила на гостоприемството.
Монсоро посочи на Диана стола, от който тя току-що беше станала, и сам седна на стола на Гертруда, без да откъсва очи от жена си, гледаше я с поглед, способен да уплаши и най-храбрия мъж.
— Госпожо — каза той, — та кой беше вчера с вас в парка?
Диана вдигна към мъжа си чист и ясен поглед. Тя събра силите си и успя да попита с глас, в който нямаше и помен от вълнение:
— В колко часа, господине?
— В шест.
— Къде?
— В старото сечище.
— Там сигурно се е разхождала някоя от моите приятелки, а не аз.
— Това бяхте вие, госпожо.
Поразеният Монсоро не можеше да намери думи за отговор, но скоро учудването му отстъпи място на гнева му.
— Името на този мъж? Кажете ми го.
— На кой мъж?
— На този, който се разхождаше с вас.
— Не мога да ви го кажа, след като аз не съм се разхождала с него.
— Това бяхте вие, казвам ви — тропна с крак Монсоро.
— Вие грешите, господине — студено отговори Диана.
— И още смеете да отричате! Та аз ви видях със собствените си очи!
— Видели сте мен?
— Да, госпожо, вас! Как можете да отричате, че сте били вие. Нали в Меридор няма други жени освен вас.
— Ето още едно заблуждение, господине, — тук е Жана дьо Брисак.
— Госпожа дьо Сен-Люк?
— Да, моята приятелка госпожа дьо Сен-Люк.
— А господин дьо Сен Люк?
— Той не се разделя с жена си, както ви е известно. Техният брак е по любов. Сигурно сте видели господин и госпожа дьо Сен-Люк?
— Това не беше господин дьо Сен-Люк, това не беше госпожа дьо Сен-Люк. Това бяхте вие, аз много добре ви познах и вие бяхте с мъж, с кой — не зная, но скоро ще узная, кълна се!
— Значи вие настоявате, че съм била аз?
— Казвам ви, аз ви познах, казвам ви, чух ви, като извикахте!
— Когато дойдете на себе си, господине — каза Диана, — аз ще се съглася да ви изслушам, но сега мисля, че е по-добре да си отида.
— Не, госпожо — каза Монсоро и задържа Диана за ръката, — вие ще останете.
— Господине — отговори Диана, — ето ги господин и госпожа дьо Сен-Люк. Надявам се, че ще се овладеете в тяхно присъствие.
И действително, в края на алеята се показаха Сен-Люк и жена му, призовани от звуците на обедния гонг, който започна да бие в тази минута, сякаш само бяха чакали пристигането на господин дьо Монсоро, за да седнат на масата.
И Сен-Люк, и Жана познаха графа и побързаха да се приближат, досещайки се, че присъствието им ще избави Диана от много затруднително положение.
Госпожа дьо Сен-Люк направи на граф дьо Монсоро дълбок реверанс.
Сен-Люк приветливо му подаде ръка.
Тримата размениха някои любезности, а след това Сен-Люк подбутна жена си към графа и взе Диана под ръка.
Двойките тръгнаха към замъка.
В Меридор обядваха в девет часа. Това беше стар обичай от времената на славния крал Луи XII, запазен от барона непокътнат.
Граф дьо Монсоро беше настанен между Сен-Люк и жена му.
С ловка маневра на приятелката си Диана беше разделена от съпруга си и седна между Сен-Люк и барона.
Разговорът беше общ. Той се въртеше естествено около пристигането в Анжер на брата на краля и промените, които това ще предизвика в провинция Анжу.
На Монсоро много му се искаше да смени темата на разговора, но събеседниците му не се поддадоха и той претърпя неуспех.
Не може да се каже, че Сен-Люк избягваше да разговаря с графа, дори напротив — той обсипваше разярения мъж с мили и остроумни ласкателства и Диана, която благодарение на бъбренето на Сен-Люк можеше да пази мълчание, с красноречив поглед изрази на приятеля си своята благодарност.
„Този Сен-Люк е просто глупак и бъбрив като сврака — каза си графът. — Ето човека, от който, по един или друг начин, ще разбера нужната ми тайна.“