Силите напуснаха графа. Пръстите му се разтвориха, очите му се замъглиха. Той подгъна колене и рухна върху маковете, смесвайки аления цвят на кръвта си с техния пурпур.
Сен-Люк спокойно изтри шпагата си, наблюдавайки постепенната смяна на оттенъците, които превръщат лицето на агонизиращ човек в маска на труп.
— А! Вие ме убихте! — каза Монсоро.
— Постарах се да ви убия — отговори Сен-Люк, — но сега, когато лежите тук и всеки момент ще предадете богу дух, дявол да ме вземе, ако не съжалявам за това. Сега изпитвам към вас дълбоко уважение. Вие сте ужасно ревнив, това е вярно, но сте смел човек.
И много доволен от надгробната си реч, Сен-Люк приклекна до Монсоро и му каза:
— Нямате ли някакво последно желание, господине? Давам ви благородническа дума — то ще бъде изпълнено. Обикновено, когато си ранен, изпитваш жажда, зная по себе си. Може би искате вода? Ще отида да донеса.
Монсоро не отговаряше.
Той се обърна с лице към земята, закъса тревата със зъби и конвулсивно потрепваше в локва от собствената си кръв.
— Горкият! — каза Сен-Люк и стана. — О! Дружба, дружба, ти си много взискателно божество.
Монсоро с мъка отвори едното си око, опита се да вдигне глава и със смразяващ стон отново я отпусна на земята.
— Какво пък, той е мъртъв — произнесе Сен-Люк. — Да забравим за него… Лесно е да се каже — да забравим… Каквото и да казваме, но аз убих човек. Не може да се каже, че съм си губил времето в Анжу.
И като прескочи стената, през парка се върна в замъка.
Първият човек, когото срещна, беше Диана. Тя приказваше с приятелката си.
„Колко ще й отива траур“ — помисли Сен-Люк.
След това се приближи към очарователната група, която се състоеше от двете млади жени, и каза:
— Извинете ме, любезна госпожо, но на всяка цена трябва да кажа няколко думи на госпожа дьо Сен-Люк.
— Моля ви, скъпи приятелю, моля ви — отговори госпожа дьо Монсоро. — Ще отида при баща ми в библиотеката. След като поговориш с господин дьо Сен-Люк — обърна се тя към приятелката си, — ела, аз ще бъда там.
— Непременно — каза Жана.
Диана махна с ръка и с усмивка се отдалечи. Съпрузите останаха сами.
— Какво има? — попита весело Жана. — Имате мрачен вид, скъпи ми съпруже!
— Естествено — отговори Сен-Люк,
— Какво се е случило?
— Е, боже мой! Нещастен случай.
— С вас? — изплаши се Жана.
— Не съвсем с мене, но с човека, който беше с мен.
— Но с кого?
— С онзи, с който се разхождахме.
— С господин дьо Монсоро?
— Уви, да! Бедният, скъп граф!
— Но какво му се е случило?
— Предполагам, че умря.
— Умрял! — възкликна Жана с понятно вълнение. — Умрял?
— Именно.
— Но той току-що беше тук, говореше, гледаше!…
— Е, точно това е причината за неговата смърт — прекалено много е гледал и прекалено много приказваше.
— Сей Люк, приятелю — каза младата жена и хвана мъжа си за ръката.
— Какво?
— Нищо ли не скривате от мен?
— Аз? Нищо съществено, кълна ви се. Дори не крия мястото, където умря.
— А къде умря?
— Там, зад стената, на същата онази полянка, където нашият приятел Бюси обикновено оставяше коня си.
— Вие ли го убихте, Сен-Люк?
— Проклятие! Кой друг? Ние бяхме само двамата, но аз се връщам и ви казвам, че той е мъртъв — не е трудно да се отгатне кой кого е убил.
— Нещастният!
— Ах, мила моя — каза Сен-Люк, — той ме предизвика, оскърби ме и пръв извади шпага.
— Това е ужасно! Това е ужасно! Бедният граф!
— Ето ти на — каза Сен-Люк, — знаех си. Ще видите, само след седмица ще го наричат „Свети Монсоро“.
— Но вие не бива да оставате тук! — извика Жана. — Вие не можете повече да живеете под покрива на човека, когото сте убили.
— Точно това си казах и аз и затова побързах при вас, скъпа моя, да ви помоля да се приготвите за заминаване.
— Но вие нали не сте ранен?
— Най-после! Ето въпрос, който, макар и зададен със закъснение, ме примирява с вас! Не, аз съм съвсем невредим.
— Значи заминаваме?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре, тъй като вие разбирате — всеки момент нещастието може да бъде открито.
— Какво нещастие? — извика госпожа дьо Сен-Люк, връщайки се обратно в мислите си, както понякога се връщаме назад по стъпките си.
— Ах! — въздъхна Сен-Люк.
— Но аз си помислих — каза Жана, — та сега госпожа дьо Монсоро е вдовица.
— Същото си казах и аз.
— След като го убихте?
— Не, преди това.
— Какво пък, ще отида да я предупредя…
— Щадете чувствата й, скъпа приятелко.