— Безсрамник! Докато аз я предупредя, оседлайте конете, сам ги оседлайте, като за разходка.
— Чудесна мисъл! Би било добре тези мисли да са повече, скъпа моя, защото, трябва да ви призная, главата ми е замаяна.
— Но къде ще отидем?
— В Париж.
— В Париж? А кралят?
— Кралят сигурно е забравил. Толкова неща се случиха оттогава, а освен това, ако има война, което е вероятно, мястото ми е до него.
— Добре. Значи заминаваме за Париж.
— Да. Но първо ми трябват перо и мастило.
— На кого искате да пишете?
— На Бюси. Нали разбирате, не мога да напусна Анжу, без да му кажа защо заминавам.
— Вярно. Всичко, което ви трябва за писане, ще намерите в моята стая.
Сен-Люк веднага отиде там и с леко трепереща, въпреки твърдостта й ръка набързо написа следните редове:
„Скъпи приятелю!
Ще разберете от стоустата мълва за нещастието, което стана с господин дьо Монсоро. Ние с него поспорихме в старото сечище за причините и следствията от разрушаванията на стени и за това, трябва ли конете сами да намират пътя си.
В разгара на този спор господин дьо Монсоро падна върху маковете и глухарчетата и падна толкова несръчно, че умря на място.
Ваш приятел навеки
Сен-Люк
P. S. Понеже това може да ви се стори малко неправдоподобно, добавям, че когато това нещастие се случи, и двамата държахме в ръцете си шпаги.
Аз заминавам незабавно за Париж да засвидетелствам своето уважение на краля. След всичко случило се в Анжу не се чувствам в пълна безопасност.“
Десет минути по-късно един от слугите на барона вече препускаше с това писмо към Анжер, докато господин и госпожа дьо Сен-Люк напускаха съвсем сами замъка през тайния изход, излизащ на най-краткия път за Париж. Те оставиха Диана разплакана и в голямо затруднение как да разкаже на стария барон историята на този тъжен дуел.
Когато Сен-Люк минаваше край нея, Диана отклони поглед.
— Иди и прави след това услуги на приятелите си — каза той на жена си. — Не, всички хора наистина са неблагодарни, само аз съм способен на признателност.
Глава 27
В която присъстваме на съвсем не тържественото влизане на кралицата-майка в добрия град Анжер
В същия този час, когато граф дьо Монсоро падна, сразен от шпагата на Сен-Люк, при вратите на Анжер, затворени и добре охранявани, както ни е известно, изсвириха едновременно четири тръби.
Предупредената стража вдигна флаг и отговори със същата симфония.
В град Анжер пристигаше Катерина Медичи, съпроводена от доста внушителна свита.
Веднага съобщиха на Бюси. Той бързо стана и отиде при принца, който незабавно легна в постелята си.
Ариите, изпълнявани от тръбачите на кралицата, несъмнено бяха прекрасни арии, но те не притежаваха могъществото на онези, които бяха разрушили стените на Йерихон — вратите на Анжер не се отвориха.
Катерина погледна от каретата си, за да се покаже на часовоите, надявайки се, че нейният царствен облик ще направи по-голямо впечатление от звуците на тръбите.
Анжерските опълченци видяха кралицата и я поздравиха, и дори много учтиво, но вратите останаха затворени.
Катерина изпрати до вратите един от своите приближени. Там той бе обсипан с любезности.
Но когато той поиска да отворят вратата на кралицата майка, настоявайки нейно величество да бъде посрещната с почести, му бе отговорено, че Анжер е военна крепост и затова нито една врата не може да бъде отворена без спазване на някои формалности.
Силно уязвен от получения отговор, пратеникът се върна при своята повелителна и тогава Катерина произнесе онези думи, с цялото им горчиво и дълбоко значение, които по-късно Луи XIV малко видоизмени съответно на нарасналото могъщество на кралската власт.
— Аз чакам! — прошепна тя.
И придворните, наобиколили каретата й, трепнаха.
Най-после Бюси, който половин час даваше наставления на принца и измисляше стотици държавни съображения, едно от друго по-неоспорими, взе решение.
Той заповяда да покрият коня му с празнична попона, избра измежду най-неприятните на кралицата-майка благородници петима, застана начело и с параден алюр тръгна да посреща нейно величество.
Катерина почваше да чувства умора, но не от чакането, а от размишления за това, как ще си отмъсти на хората, посмели да й нанесат такова оскърбление.
Тя си спомни арабската приказка за затворения в бутилка зъл дух. Първите десет години от плена си той обещавал да позлати този, който го освободи, а след това, вбесен от чакането, се заклел да убие човека, който отвори бутилката.