— Ваше величество, доброто кръвопускане освежава кожата и това е причината тази вечер да имам особено свеж вид.
— Е, добре, ако срещу вас е извършено нападение, сеньор дьо Бюси, ако са ви ранили, обърнете се към мен с оплакване и аз ще отсъдя.
— Позволете, ваше величество — каза Бюси, — никой не ме е нападал, никой не ме е ранявал, няма от кого да се оплаквам.
Анри застина от изненада и насочи поглед към херцог д’Анжу.
— А вие какво ми говорихте? — попита той.
— Аз казах, че Бюси има пробивна рана в бедрото от удар с шпага.
— Вярно ли е, Бюси?
— Щом като братът на ваше величество твърди така, значи е вярно. Първият принц с кралска кръв не може да лъже.
— И вие не сте се оплаквали на никого, след като са ви ранили в бедрото? — настояваше Анри.
— Бих взел да се оплаквам, ваше величество, само в случай, че ми отсекат дясната ръка и бъда лишен от възможността да отмъстя за себе си, а и тогава — добави непоправимият дуелист, — аз вероятно бих прибягнал до лявата си ръка, за да разчистя сметките си с моя оскърбител.
— Нахал — избърбори Анри.
— Ваше величество — обърна се към него херцог д’Анжу, — вие току-що говорехте за правосъдие. Какво пък, ние молим за вашето правосъдие и за нищо друго. Наредете да се извърши разследване, назначете съдии, и нека те определят кой е устроил засадата и кой е подготвял убийство.
Анри почервеня.
— Не — отвърна той, — аз и този път ще предпочета да не зная кой е прав и кой е крив, и ще помилвам напълно всички. Бих искал да помиря тези заклети врагове, но за съжаление раните задържат Шомберг и д’Епернон на легло. Впрочем, господин херцог, кой от моите приятели, според вас, е бил най-неукротим? Кажете, за вас не е трудно да го определите, щом те, както казвате, са нападнали и вас.
— Според мен, Келюс, ваше величество — каза херцог д’Анжу.
— Честна дума, вие сте прав — каза Келюс. — Аз не съм се крил зад чужди гърбове, ваше височество ми е свидетел.
— Щом е така — провъзгласи Анри, — нека господин дьо Бюси и господин дьо Келюс се помирят от името на всички участници.
— О! — възкликна Келюс. — Какво ще рече това, ваше величество?
— Това ще рече: аз искам да се прегърнете с господин дьо Бюси, да се прегърнете тук, пред очите ми, и то незабавно.
Келюс се намръщи.
— Какво има, сеньор? — гъгниво се обърна Бюси към Келюс в подражание на характерния за италианеца Панталоне жест. — Нима ще ми откажете тази милост?
Постъпката бе толкова неочаквана и Бюси вложи в нея такова шутовско усърдие, че дори кралят се разсмя. Тогава Бюси се приближи до Келюс.
— Хайде, Монсу — каза той, — такава е волята на краля. — И обви с ръце шията на миньона.
— Надявам се, че тази церемония с нищо не ни обвързва? — прошепна Келюс на ухото на Бюси.
— Не се вълнувайте — също шепнешком му отвърна Бюси. — Рано или късно ще се срещнем с вас.
Целият зачервен и раздърпан, треперещ от ярост, Келюс се отдръпна назад.
Анри свъси вежди, но Бюси, все още изобразявайки Панталоне, направи пирует и напусна залата на съвета.
Глава 6
За това, как протичаше вечерният тоалет на крал Анри III
След тази започнала с трагедия и завършила с комедия сцена, отгласите за която, подобно на ехо, излетяха от Лувъра и се разпространиха по целия град, кралят се оттегли силно разгневен в покоите си; съпровождащият го Шико настойчиво обсаждаше своя повелител с молби да хапне нещо за вечеря.
— Не съм гладен — тросна се кралят и прекрачи прага па своята спалня.
— Възможно е — отвърна Шико, — но аз, аз съм вбесен до крайност и ме мъчи желанието някого или нещо да ухапя, та дори това да бъде печена овнешка плешка.
Кралят се направи, че нищо не чува, отметна плаща си и го захвърли върху леглото, свали шапката, забодена към косите му с дълги черни карфици, и я запокити върху креслото. След това тръгна бързо към антрето, в което се намираха в съседство вратите от стаята на Сен-Люк и спалнята на краля.
— Почакай ме тука, шуте — заповяда той на Шико, — ще се върна.
— О, не бързай, синко — каза Шико, — не бързай. Би ми се искало дори — продължи той, като се вслушваше в отдалечаващите се стъпки на Анри, — да останеш по-дълго там, за да имам повече време да ти подготвя един малък сюрприз.
Когато шумът от стъпките окончателно затихна, Шико отвори вратата към антрето и се провикна: „Ей, има ли някой там?“
Притича един слуга.
— Кралят размисли — каза Шико, — той заповяда да бъде поднесена тук изискана вечеря за две персони, за него и за Сен-Люк. И посъветва да се обърне специално внимание на виното. А сега се поразтъпчете по-живо.