Реми се приближи до графа и го дръпна за ръката.
— По дяволите! — възкликна той. — Отговорете ми веднага, иначе, кълна се в свети Ескулап, ще ви пусна кръв от всичките ви четири крайника.
Бюси стана. Той вече не беше нито червен, нито зашеметен, но беше мрачен.
— Погледни — каза той — какво е направил за мен Сен-Люк.
И протегна на Реми писмото. Реми жадно го прочете.
— Какво пък — забеляза той, — струва ми се, всичко е прекрасно и господин дьо Сен-Люк е галантен мъж. Да живеят умните хора, които могат да изпращат душата в чистилището. Оттам връщане назад няма.
— Невероятно! — промърмори Бюси.
— Разбира се, но това не променя нищо. Работата ни сега е такава — след девет месеца ще имам за пациентка някоя си графиня дьо Бюси. Исусе! Не се безпокойте, аз акуширам като Амброаз Паре.
— Да — каза Бюси, — тя ще бъде моя жена.
— Струва ми се, че не трябва кой знае какво да правите за това, тя вече беше ваша жена повече, отколкото жена на мъжа си.
— Монсоро мъртъв!
— Мъртъв! — повтори Одоен. — Това е написано черно на бяло.
— О, струва ми се, че спя, Реми. Как? Аз вече няма да виждам това подобие на привидение, винаги готово да застане между мен и щастието? Реми, ние се заблуждаваме.
— Не, изобщо не се заблуждаваме. Прочетете писмото, дявол да го вземе! Паднал върху маковете, но толкова несръчно, че веднага умрял. Вече съм забелязал, че е опасно да се пада върху макове, но досега мислех, че е опасно само за жени.
— Но в такъв случай…
Бюси не чуваше шегите на Реми и следеше само една мисъл, която се въртеше в главата му:
— Диана не бива да остава в Меридор. Аз не искам това. Тя трябва да замине някъде, където ще може да забрави.
— Мисля, че за това напълно подхожда Париж — каза Одоен. — В Париж забравят много бързо.
— Ти си прав. Тя отново ще се настани в своята къщичка на улица Турнел, ще живеем в сянка през десетте месеца на вдовишкия траур и бракът ще бъде за нас само утрешният ден на днешните радости.
— Това е вярно — каза Реми, — но за да заминем за Париж…
— Е?
— Трябва ни нещо?
— Какво е то?
— Трябва ни мир в Анжу.
— Вярно — каза Бюси, — вярно. О, боже мой! Колко време е загубено и загубено напразно.
— Това значи, че ще се качите на коня си и ще препуснете към Меридор.
— Не, не, в никакъв случай. Не аз, а ти. Аз трябва на всяка цена да остана тук, при това моето присъствие там в подобна минута би било почти непристойно.
— А как ще се видя с нея? Да вляза ли в замъка?
— Не, иди първо при старото сечище, може би тя ще се разхожда там и ще ме чака. А ако не я видиш там, върви в замъка?
— Какво да и кажа?
— Че съм почти обезумял.
И като стисна ръката на младия лекар, на когото от опит знаеше, че може да разчита като на самия себе си, Бюси побърза да се върне на своето място зад драпираните завеси в алкова на принца.
В отсъствието на Бюси Катерина се беше опитала да завоюва обратно онази територия, която беше загубила в негово присъствие.
— Сине мой — каза тя, — смятах, че една майка не може да не се разбере със своето дете.
— И въпреки това виждате, майко, че понякога това се случва.
— Никога, ако тя действително иска да се разбере с него.
— Искате да кажете, госпожо, ако те искат да се разберат — поправи я херцогът и, доволен от тези горди думи, потърси с очи Бюси, за да получи за награда от него ободряващ поглед.
— Но аз искам това — възкликна Катерина, — чувате ли, Франсоа, аз искам това.
Тонът на гласа й не отговаряше на думите, защото думите бяха повелителни, а гласът — умоляващ.
— Вие искате това? — повтори херцог д’Анжу с усмивка.
— Да — каза Катерина, — аз искам това и съм готова на всякакви сделки, за да постигна целта си.
— А, дявал да го вземе! — възкликна Франсоа.
— Да, да, скъпо дете, кажете какво искате, какво желаете? Говорете! Заповядвайте!
— О, майко! — произнесе Франсоа почти смутен от толкова пълната победа, която го лишаваше от възможността да бъде суров победител.
— Чуйте, сине мой — каза Катерина с най-нежния си глас, — нали не искате да потопите кралството в кръв? Това не може да бъде. Вие сте добър французин и добър брат.
— Моят брат ме оскърби, госпожо, и аз повече не съм му задължен с нищо нито като на брат, нито като на мой крал.
— Но аз, Франсоа? Нима не ви е жал за мен?
— Не, госпожо, защото вие ме изоставихте! — възрази херцогът, мислейки, че Бюси все още е на поста си и може да го чуе.
— А, вие искате смъртта ми? — тъжно каза Катерина. — Какво пък, нека бъде така, ще умра, както и подобава на жена, чиито деца се убиват едно друго пред очите й.