Естествено Катерина не изпитваше ни най-малко желание да умира.
— О, не говорете така, госпожо, вие ми разкъсвате сърцето! — възкликна Франсоа, чието сърце ни най-малко не се разкъсваше.
Катерина се разплака.
Херцогът хвана ръката й и се опита да я успокои, хвърляйки както и преди тревожни погледи към дъното на алкова.
— Но какво искате? — каза Катерина. — Кажете поне вашите искания, за да знаем какво да решим.
— Чакайте, майко, а вие самата какво искате? — каза Франсоа. — Говорете, слушам ви.
— Искам да се върнете в Париж, дете мое, искам да се.върнете в двора на краля, вашия брат, който ви чака с разтворени обятия.
— Боже господи! Аз отлично разбирам, госпожо, че моят брат ме чака с разтворени обятия, а Бастилията — с разтворени врати.
— Не, върнете се, върнете се и, кълна се в честта си, кълна се в моята майчина любов, кълна се в кръвта на нашия спасител Исус Христос (Катерина се прекръсти), кралят ще ви приеме така, като че ли вие сте кралят, а той — херцог д’Анжу.
Херцогът упорито гледаше към драпираните завеси.
— Съгласете се — продължаваше Катерина, — съгласете се, сине мой. Кажете, може би искате нови имения, може би искате да имате своя гвардия?
— Е, госпожо, синът ви вече веднъж ми я даде, и даже почетна, нали бе избрал за това своите четирима миньони.
— Не, не, не говорете така. Ще ви даде гвардия от хора, които сам ще си изберете. Ако поискате, гвардията ви ще има капитан, ако поискате, капитан ще стане господин дьо Бюси.
Последното предложение обезпокои херцога. Той помисли, че то би могло да засегне Бюси и отново хвърли поглед към дъното на алкова, страхувайки се да не види в полумрака пламтящи от гняв очи и злобно стиснати зъби.
Но, о, чудо! Въпреки очакванията си той видя радостно усмихнатото лице на Бюси, който усилено му кимаше, одобрявайки предложението на кралицата майка.
„Какво означава това? — помисли Франсоа. — Нима Бюси искаше война само за да стане капитан на моята гвардия?“
— Значи — каза той високо, питайки сякаш себе си — аз трябва да се съглася?
„Да, да, да!“ — потвърди Бюси с ръце, рамене и глава.
— Значи, трябва — продължаваше херцогът — да оставя Анжу и да се върна в Париж?
„Да, да, да!“ — убеждаваше го Бюси с нарастващ плам.
— Разбира се, скъпо дете — каза Катерина, — но нима е толкова трудно връщането в Париж?
„Честно казано, нищо не разбирам — каза си Франсоа. — Бяхме се разбрали, че ще се отказвам от всичко, а сега той ме съветва за мир и любов.“
— Е, какво — попита Катерина с безпокойство, — какво ще отговорите?
— Майко, аз ще си помисля — бавно произнесе херцогът, който искаше да изясни с Бюси това противоречие — и утре…
„Той се предава — реши Катерина. — Спечелих битката.“
„Всъщност — каза си херцогът — Бюси може и да е прав.“
И като се разцелуваха, те се разделиха.
Глава 29
За това, как граф Монсоро отвори, затвори и отново отвори очи и как това беше доказателство, че той още не е съвсем мъртъв
Какво щастие е да имаш добър приятел, още повече, че добрите приятели се срещат рядко.
Така размишляваше Реми, препускайки през полето върху един от най-добрите коне на принца.
Той с удоволствие би взел Роланд, но граф дьо Монсоро го беше изпреварил и Реми трябваше да вземе друг кон.
— Аз много обичам господин дьо Бюси — казваше си Одоен. — А господин дьо Бюси, от своя страна, също много ме обича, поне така си мисля. Ето защо днес съм толкова весел — щастлив съм за двама.
След това той добави, като въздъхна с пълни гърди:
— Наистина, струва ми се, че сърцето ми ще се пръсне. Я да видим — изпитваше себе си той, — я да видим как ще поздравя госпожа Диана?
Ако тя има тъжен вид, тогава — церемониален, сдържан, безмълвен поклон, с ръка на сърцето; ако тя се усмихне — свръхпочтителен реверанс, няколко пируета и полонез, който ще изпълня соло.
На господин дьо Сен-Люк, ако той все още е в замъка, в което много се съмнявам — „Виват“, и изказване на благодарност. Може да съм сигурен — той няма да страда.
Аха! Приближавам!
И наистина конят зави наляво, след това надясно, премина обраслата с цветя пътека, старото сечище и боровата гора и навлезе в храсталаците, които стигаха до стената.
— О, какви прекрасни макове! — каза Реми. — Те ми напомнят за нашия главен ловчия. Маковете, върху които той е паднал, едва ли са по-хубави.
Реми се приближаваше все повече и повече до стената.