— Просто невероятно колко малко страдат тук за Монсоро — каза херцогът. — Погледни, Бюси, лицата им са съвсем обикновени.
Пред входа на замъка излезе жена.
— А, ето и прекрасната Диана — възкликна херцогът. — Виждаш ли, Бюси, виждаш ли?
— Разбира се, че виждам, монсеньор — отговори младият човек, — обаче не виждам Реми.
Диана действително излезе от дома, но веднага след нея се появи носилка, на която лежеше Монсоро с пламтящи от треска или ревност очи, напомнящ по-скоро индийски султан на паланкин, отколкото покойник на смъртно легло.
— О, о, какво е това? — извика херцогът на своя спътник, който беше станал по-блед от кърпата, с чиято помощ се опитваше да скрие своето вълнение.
— Да живее херцог д’Анжу! — извика Монсоро и с огромно усилие вдигна ръка.
— По-тихо — произнесе един глас зад него. — Ще разкъсате съсирека.
Това беше Реми. Верен докрай на лекарския си дълг, тъкмо той направи това благоразумно предупреждение.
При двора бързо идват на себе си след неприятни сюрпризи, поне външно. Херцог д’Анжу се овладя и изобрази на лицето си усмивка.
— О, мой скъпи графе — възкликна той, — каква радостна изненада! Помислете само, казаха ни, че сте умрял!
— Заповядайте насам, монсеньор — отговори раненият, — заповядайте насам, за да мога да целуна ръка на ваше височество. Благодарение на бога аз не само не съм умрял, но се надявам в най-скоро време да оздравея, за да ви служа с още по-голямо усърдие и вярност отпреди.
Колкото до Бюси, който не беше нито принц, нито съпруг и не заемаше нито едно от тези обществени положения, при които лицемерието е първа необходимост, той чувстваше, че студена пот струи по слепоочията му и не смееше да погледне Диана.
За него беше непоносимо да вижда това за втори път загубено съкровище толкова близо до неговия собственик.
— А вие, господин дьо Бюси — каза Монсоро, — вие, който идвате с негово височество, приемете моята най-дълбока благодарност, защото всъщност на вас дължа живота си.
— Тоест, как на мен? — изломоти Бюси, който помисли, че графът му се подиграва.
— Разбира се, не непосредствено на вас, но от това моята благодарност не става по-малка, защото ето го моя спасител — отговори Монсоро и посочи Реми, който беше вдигнал ръце към небето с горещото желание да се провали вдън земя, — нему моите приятели дължат това, че още разполагат с мен.
И графът най-възторжено разказа за грижите и самоотвержеността на Одоен, за неговото майсторство, без да обръща внимание на знаците за мълчание, които му правеше младият доктор, смятайки ги за грижа на медик за неговото здраве.
Херцогът смръщи вежди. Бюси погледна Реми с израз, внушаващ страх.
Бедният момък, скрил се зад Монсоро, само разтвори ръце, сякаш искаше да каже: „Уви! Това съвсем не е моя вина.“
— Впрочем — продължи графът, — разбрах, че Реми и вас е намерил веднъж умиращ, както намери мен. Това ни свързва един с друг. Разчитайте на моята дружба, господин дьо Бюси. Когато Монсоро обича, той обича силно, вярно, ако възненавиди, ненавижда също с цялото си сърце.
На Бюси му се стори, че мълнията, блеснала при тези думи във възбудения поглед на графа, беше адресирана към херцог д’Анжу.
Херцогът не забеляза нищо.
— Е, да вървим — каза той, като скочи от коня и предложи ръка на Диана. — Благоволете, прекрасна Диана, да ни приемете в този дом, който мислехме, че ще заварим в траур, но, който, напротив, продължава да бъде обител на благоденствие и радост. А вие, Монсоро, почивайте, ранените трябва да почиват.
— Монсеньор — възрази графът, — никой не ще може да каже, че при жив Монсоро някой друг ви е приемал в неговия дом. Моите хора ще ме носят и аз ще ви следвам навсякъде.
За момент изглеждаше, че херцогът отгатна истинската мисъл на графа, защото пусна ръката на Диана.
Монсоро си пое дъх.
Бюси се приближи до Диана и Монсоро им се усмихна. Бюси хвана ръката на Диана и Монсоро се усмихна още веднъж.
— Колко големи промени, господин дьо Бюси — шепнешком каза Диана.
— Уви! — прошепна Бюси. — Само да не станат по-големи.
От само себе си се разбира, че баронът прие херцога и съпровождащите го благородници с цялата пищност на старинното гостоприемство.
Глава 31
За неудобството от прекалено широките носилки и прекалено тесните врати
Бюси не се отделяше от Диана. Благодушната усмивка на Монсоро предоставяше на младия човек свобода, но той внимаваше да не злоупотреби с нея.