С ревнивците работата е такава — защитавайки своята собственост, те не знаят жалост, но затова и бракониерите не ги щадят, ако са попаднали вече в техните владения.
— Госпожо — каза Бюси на Диана, — наистина аз съм най-нещастният от всички хора. При известието за смъртта на графа аз посъветвах принца да се помири с майка си и да се върне в Париж. Той се съгласи, а вие, оказва се, оставате в Анжу.
— О, Луи! — отговори младата жена, стискайки с нежните си пръстчета ръката на Бюси. — И вие смеете да твърдите, че сме нещастни? Толкова чудесни дни и толкова неописуеми радости, споменът за които кара сърцето да бие като лудо. Нима забравихте за тях?
— Нищо не съм забравил, госпожо, напротив, твърде добре помня, и затова, губейки това щастие, се чувствам достоен за съжаление. Разберете колко ще страдам, госпожо, ако трябва да се върна в Париж и да се намирам на сто левги от вас! Сърцето ми се разкъсва, Диана, и аз ставам страхливец.
Диана погледна Бюси. Неговият взор бе изпълнен е такава скръб, че младата жена наведе глава и се замисли.
Бюси чакаше, устремил към нея умоляващ поглед и събрал молитвено ръце.
— Добре — каза Диана, — вие ще отидете в Париж — и аз също.
— Как? — възкликна младият човек. — Ще оставите господин дьо Монсоро?
— Аз бих го оставила — отговори Диана, — но той няма да ме остави. Не, повярвайте ми, Луи, по-добре е той да тръгне с нас.
— Но той е ранен, невъзможно е.
— Той ще замине, уверявам ви.
И веднага тя пусна ръката на Бюси и се приближи до принца. В много лошо разположение на духа принцът отговаряше нещо на граф дьо Монсоро, до носилката на графа стояха и Рибейрак, Антраге и Ливаро.
Графът видя Диана и челото му се проясни, но това състояние на покой беше мимолетно, то проблясна като слънчев лъч между две бури.
Диана се приближи до херцога и графът се намръщи.
— Монсеньор — каза тя с пленителна усмивка, — казват, че ваше величество много обича цветята. Елате, ще ви покажа най-прекрасните цветя в цялата област.
Франсоа галантно й предложи ръка.
— Къде водите монсеньора, госпожо? — обезпокоено попита Монсоро.
— В оранжерията, господине.
— А — произнесе Монсоро, — е, добре, така да е, носете ме в оранжерията.
„Честна дума — каза си Реми, — струва ми се, че направих добре, като не го убих. Благодаря на бога! Той самичък прекрасно ще се убие.“
Диана се усмихна на Бюси с усмивка, обещаваща чудеса.
— Само нека господин дьо Монсоро — прошепна му тя — да не знае, че вие заминавате от Анжу, за другото аз ще се погрижа.
— Добре — отговори Бюси.
И той се приближи до принца в момента, когато носилката изчезна сред дърветата.
— Монсеньор — каза той, — внимавайте да не се изпуснете. Монсоро не трябва да знае, че се готвим да се помиряваме.
— Защо?
— Защото, за да завоюва признанието на кралицата майка, той може да я предупреди за нашите намерения и нейно величество, знаейки, че решението ни е взето, може да не бъде толкова щедра с нас.
— Ти си прав — каза херцогът, — значи ти му нямаш доверие?
— Не, не, честна дума! Наистина са го проболи в гърдите с шпага. Този глупак Реми, който го спаси, първо помислил, че е мъртъв. Но душата на Монсоро очевидно е закована с гвоздеи за тялото му.
Те се приближиха до оранжерията.
Диана очарователно се усмихваше на херцога.
Пръв влезе принцът, след него — Диана. Монсоро искаше да ги последва, но се оказа, че носилката не може да влезе вътре. Сводестата врата, висока и дълбока, не беше по-широка от най-широкия сандък, а носилката на графа бе с ширина шест фута.
Като видя прекалено тясната врата и прекалено широката носилка, Монсоро гневно извика.
Без да обръща внимание на отчаяните жестове на мъжа си, Диана влезе в оранжерията.
Бюси прекрасно разбра усмивката на младата жена, чието сърце бе свикнал да чете по очите й, остана при Монсоро и му каза с възможно най-спокоен глас:
— Напразно упорствате, господин графе, вратата е много тясна и никога няма да можете да влезете през нея.
— Монсеньор, монсеньор — крещеше Монсоро. — Не отивайте в оранжерията, там има смъртоносни изпарения от разни презморски цветя! Тези цветя разпространяват най-отровни аромати, монсеньор.
Но Франсоа не го слушаше. Щастлив, че държи ръката на Диана, той беше забравил обичайната си предпазливост и навлизаше все по-навътре в зелените дебри.
Бюси ободряваше граф дьо Монсоро, като го съветваше да понася търпеливо болката, но въпреки неговите успокояващи слова, това, което трябваше да стане, стана — Монсоро не можа да понесе страданията — не физическите, в това отношение той беше по-твърд от желязо, а душевните.