И така отрядът вървеше напред, едните се препираха, другите се цупеха, когато Бюси, който следваше кавалкадата на такова разстояние, че да не го забележат, реши да привлече вниманието на Реми и свирна със сребърната свирка, с която обикновено викаше слугите си в своя дворец на улица Гренел-Сент-Оноре.
Звукът й бе рязък и силен.
Когато се разнасяше от единия до другия край на дома, се отзоваваха и хора, и животни, и птици.
Ние казваме: и животни, и птици, защото Бюси като всички силни мъже обичаше да дресира ловни кучета, да обяздва непокорни коне и да обучава диви соколи.
При звука й безпокойство обхващаше всички — кучетата в кучкарника, конете в конюшнята, соколите в клетките.
Реми веднага я позна. Диана трепна и погледна младия лекар, той кимна утвърдително.
След това се приближи от лявата страна до Диана и прошепна:
— Той е.
— Какво има? — попита Монсоро. — Кой говори с вас, госпожо?
— С мен? Никой, господине.
— Как така никой? Видях сянка до вас и чух глас.
— Този глас — каза Диана — е на господин Реми. И от него ли ме ревнувате?
— Не. Но обичам да говорят високо. Това ме успокоява.
— Има неща обаче, за които не може да се говори в присъствието на господин графа — намеси се Гертруда, за да помогне на господарката си.
— Защо?
— По две причини.
— Какви?
— Първо, защото може да се каже нещо безинтересно за господин графа, и второ — може да е прекалено интересно за него.
— А към кое отнасяте това, което господин Реми каза на графинята?
— Към това, което е прекалено интересно за господин графа.
— Какво ви каза Реми, госпожо? Искам да зная.
— Казах, господин графе, че ако продължавате така, ще свършите, преди да сме изминали и една трета от пътя.
В зловещия отблясък на факлите можеше да се забележи как лицето на Монсоро стана бледо като на мъртвец.
Замислена и трепереща, Диана мълчеше.
— Той ви чака отзад — едва чуто й пошепна Реми. — Задръжте малко коня си. Той ще дойде.
Реми говореше толкова тихо, че Монсоро чу само шепот. Той направи усилие, отметна глава назад и видя яздещата зад него Диана.
— Още едно такова движение, графе, и не бих гарантирал, че раната няма да се отвори.
От известно време Диана беше станала храбра, любовта бе породила в нея дързост, която, както при всяка истински влюбена жена, далеч надхвърляше границите на разумното. Тя изостана и зачака.
В този момент Реми скочи от коня си, даде на Гертруда да държи юздата и се приближи до носилката, за да отвлече вниманието на болния.
— Да видим пулса ви — каза той. — Готов съм да се обзаложа, че имате температура.
След пет секунди Бюси беше до Диана.
Младите хора нямаха нужда от думи, за да се обяснят. За няколко секунди те застинаха в нежна прегръдка.
— Ето виждаш ли — пръв наруши мълчанието Бюси, — ти замина и аз вървя след теб.
— О, всички мои дни ще бъдат прекрасни, Бюси, а нощите ми изпълнени с покой, ако знам, че ти винаги си някъде край мен.
— Но през деня той ще ни види.
— Не, ти ще пътуваш на разстояние и само аз ще те виждам, мой Луи. На завоите, по върховете на хълмовете перото на твоята барета, твоето шалче, веещо се във въздуха, бродерията на твоя плащ ще разговарят с мен от твое име — те всички ще ми казват, че ме обичаш. Ако при залез слънце или в синята мъгла, спускаща се над долината, видя, че твоят мил призрак навежда глава и ми изпраща нежна целувка, ще бъда щастлива.
— Говори, говори още, моя любима Диана, ти сама не разбираш колко музика има в твоя нежен глас.
— Ако пътуваме нощем, а често ще бъде така, нали Реми му каза, че нощната прохлада е полезна за раните, ако пътуваме нощем, тогава като днес от време на време ще изоставам и ще мога да те прегърна, ще мога да изразя с кратко докосване на ръката всичко, което съм премислила през деня за теб.
— О, колко те обичам! Колко те обичам! — прошепна Бюси.
— Знаеш ли — каза Диана, — струва ми се, че нашите души са така тясно свързани, че въпреки разстоянието, което ни разделя, ние все едно ще бъдем щастливи, защото ще мислим един за друг.
— О, да! Но да те виждам, да те прегръщам, о, Диана, Диана!
Конете се допираха нежно един до друг, като разтърсваха украсените със сребро юзди, а влюбените се прегръщаха, забравили всичко на света.
Внезапно се раздаде глас, който ги накара да трепнат — Диана от страх, а Бюси — от гняв.
— Госпожо Диана — викаше този глас, — къде сте? Отговорете, госпожо Диана.
Този вик прониза въздуха като зловещо заклинание.
— Ах, това е той, аз съм сънувала. О, какъв чудесен сън и какво страшно събуждане.
— Чуй — възкликна Бюси, — чуй, Диана, ето че пак сме заедно. Кажи една дума и никой не ще може да те отнеме от мен. Да избягаме, Диана. Какво ни пречи да избягаме! Погледни, пред нас — простор, щастие, свобода! Една дума и ние ще заминем! Една дума и загубена за него, ти ще станеш моя навеки.