— Вие тук, господин дьо Бюси? Мислех, че сте в дебрите на Анжу?
— Господарю, аз наистина бях там, но както виждате, там вече ме няма.
— Какво ви води в нашата столица?
— Желанието да поднеса моето най-дълбоко почитание на ваше величество.
Кралят и миньоните се спогледаха. Очевидно те не очакваха това от невъздържания млад човек.
— И… нищо повече? — много високомерно попита кралят.
— Ще добавя, ваше величество, че моят господар, негово височество монсеньор херцог д’Анжу, ми заповяда да присъединя към моите почитания и неговите.
— Херцогът нищо друго ли не каза?
— Каза ми, че всеки момент ще тръгнат с кралицата майка за Париж и би искал ваше величество да знае за връщането на един от своите най-верни поданици.
Кралят почти онемя от учудване и не можа да продължи разпита си.
Шико се възползва от това прекъсване и се приближи до пратеника.
— Здравейте, господин дьо Бюси — каза той.
Бюси се обърна, изненадан, че в тази тълпа може да има и негов приятел.
— А, господин Шико, приветствам ви от цялото си сърце — отговори той. — Как е господин дьо Сен-Люк?
— Отлично. Той сега се разхожда при клетките за животни заедно със своята съпруга.
— Това ли е всичко, което трябва да ми кажете, господин дьо Бюси? — попита кралят.
— Да, господарю, ако има още някакви важни новини, херцог д’Анжу ще има честта лично да ви ги съобщи.
— Прекрасно — каза кралят.
И като стана мълчаливо от трона, той слезе по неговите две стъпала.
Аудиенцията завърши, тълпата придворни се разпръсна.
С крайчеца на окото си Бюси забеляза, че четиримата миньони го бяха наобиколили и направо затворили в жив пръстен, изпълнен с напрежение и заплаха.
В ъгъла на залата кралят тихо разговаряше със своя канцлер.
Бюси се направи, че не забелязва нищо и продължи да говори с Шико.
Тогава кралят, сякаш и той бе в заговора и искаше да остави Бюси сам, повика:
— Елате тук, Шико. Трябва да ви кажем нещо.
Шико се поклони на Бюси с учтивост, по която от левга можеше да се познае благородникът.
Бюси му отговори с не по-малко изящен поклон и остана в пръстена сам.
И тогава неговата поза и изразът на лицето му се измениха — с краля той разговаряше спокойно, с Шико — вежливо, сега той стана любезен.
Като видя, че Келюс се приближава до него, той каза:
— А, здравейте, господин дьо Келюс. Позволете да ви попитам как се чувства вашата компания?
— Доста зле, господине — отговори Келюс.
— Боже мой! — възкликна Бюси, сякаш загрижен от този отговор. — Но какво се е случило?
— Има едно нещо, което ни пречи ужасно — отговори Келюс.
— Нещо? — учуди се Бюси. — Та нима вие и вашите приятели, и особено вие, господин дьо Келюс, не сте достатъчно силни, за да отстраните това нещо?
— Извинете, господине — каза Можирон и дръпна Шомберг, който беше направил крачка напред, за да каже и той своята дума в този обещаващ да стане интересен разговор, — господин дьо Келюс искаше да каже не „нещо“, а „някой“.
— Но ако някой пречи на господин дьо Келюс — каза Бюси, — нека господин дьо Келюс го блъсне, както направихте току-що вие.
— Аз го посъветвах същото, господин дьо Бюси — каза Шомберг, — и мисля, че господин дьо Келюс е готов да последва съвета ми.
— А, това сте вие, господин дьо Шомберг — каза Бюси, — не ви познах.
— Сигурно, защото синята боя все още не се е измила от лицето ми — каза Шомберг.
— Съвсем не, напротив, вие сте много бледен, може би не се чувствате добре, господине?
— Господине, ако съм бледен, то това е от ярост.
— А, ето какво било! Значи и на вас, както на господин дьо Келюс, нещо или някой ви пречи?
— Да, господине.
— И на мен — каза Можирон, — на мен също ми пречи някой.
— Вие, както винаги, сте твърде остроумен, скъпи господин дьо Можирон, но наистина, господа, колкото повече ви гледам, толкова повече ме огорчават вашите разстроени лица.
— Забравихте за мен, господине — каза д’Епернон и застана гордо пред Бюси.
— Моля за извинение, господин д’Епернон, вие, както обикновено, стояхте зад другите, а при това аз почти нямам удоволствието да ви познавам и не мога да се обърна пръв към вас.
Това беше много любопитно зрелище — непринуденият, усмихващ се Бюси сред четиримата кипящи от ярост миньони, които му хвърляха, недвусмислени страшни погледи.
Само глупак или сляп можеше да не разбере какво искат кралските фаворити.
Само Бюси можеше да се направи, че не ги разбира.
Той помълча все така с усмивка на уста.
— Значи! — възкликна високо и тропна с крак Келюс, който пръв изгуби търпение.