Бюси вдигна поглед към тавана и се огледа.
— Господине — каза той, — забелязали ли сте какво ехо има в тази зала? Нищо не отразява така добре звука като мраморните плочи, а под измазаните сводове гласовете звучат два пъти по-високо. В открито, поле, напротив, звуците се разсейват и, кълна се в честта си, мисля, че и облаците играят важна роля за това. Аз правя това предположение според Аристофан. Чели ли сте Аристофан, господине?
Можирон прие тези думи на Бюси за покана и се приближи по-близо, за да поговори с него шепнешком.
Бюси го спря.
— Никакви секрети тук, господине, умолявам ви — каза Бюси, — вие знаете колко ревнив е негово величество кралят. Той ще реши, че злословим.
Можирон се отдръпна, вбесен повече от всякога. Шомберг зае неговото място и каза надменно:
— Колкото до мен, то аз съм немец, нека да съм прост, тъп, но съм прям. Аз говоря високо, за да ме чуят всички, които ме слушат. Но когато моите думи, които се опитвам да направя колкото се може по-понятни, не стигат до онзи, за когото се отнасят, защото той е глух, или не са разбрани от него, защото той не иска да ги разбере, то в такъв случай аз…
— Вие? — каза Бюси и впери в младия човек, чиято ръка вече нетърпеливо се надигаше, един от онези тигрови погледи, които сякаш изригват от дъното на пропастта и изгарят с плам. — Вие?
Шомберг свали ръката си.
Бюси сви рамене, завъртя се на токовете си и се обърна с гръб към него.
Сега той се оказа лице в лице с д’Епернон. Д’Епернон се хвърли в боя и всички пътища за отстъпление му бяха отрязани.
— Погледнете, господа — каза той, — какъв провинциалист е станал господин дьо Бюси след бягството му с монсеньор херцог д’Анжу — той е пуснал брада и няма на шпагата си панделка, той е с черни ботуши и сива шапка.
— Точно върху това размишлявах и аз току-що, скъпи д’Епернон. Като ви гледам такъв издокаран, си помислих: „Докъде може да доведе човек няколкодневното му отсъствие от двора. Аз, Луи дьо Бюси, сеньор дьо Клермон, съм принуден да се равнявам по вкуса на дребно гасконско благородниче.“ Но разрешете ми да мина, моля ви. Вие се приближихте толкова близо, че ме настъпихте и господин дьо Келюс също. Усетих това, макар да съм с ботуши — добави той с очарователна усмивка.
И като мина между д’Епернон и Келюс, Бюси протегна ръка на Сен-Люк, който тъкмо влезе в залата.
Сен-Люк забеляза, че ръката му е цялата в пот.
Той разбра, че става нещо необичайно и като дръпна след себе си Бюси, го изведе първо от пръстена на миньоните, а след това от залата.
Ропот на учудване се разнесе от миньоните и се разпространи и сред другите придворни.
— Невероятно — каза Келюс, — аз го оскърбих, а той не ми отговори.
— Аз — каза Можирон — му хвърлих ръкавица и той не ми отговори.
— Аз — подхвана Шомберг — поднесох ръката си почти до лицето му и той не ми отговори.
— Аз го настъпих — викаше д’Епернон, — настъпих го и той не ми отговори.
Д’Епернон сякаш беше пораснал с височината на крака на Бюси.
— Съвсем ясно е, той нищо не искаше да разбере — каза Келюс. — Тук се крие нещо.
— Аз зная какво — възкликна Шомберг.
— Какво?
— Той прекрасно вижда, че четиримата ще го убием и не иска да бъде убит.
В това време към младите хора се приближи кралят — Шико му шепнеше нещо на ухото.
— Е — произнесе кралят, — какво си приказвахте с господин дьо Бюси? Стори ми се, че имахте сериозен разговор с него.
— Искате да знаете какво си говорихме с господин дьо Бюси, господарю? — попита д’Епернон.
— Да, вие знаете, че съм любопитен.
— Честно казано, господарю, нищо хубаво. Той вече не е парижанин.
— Какъв е тогава?
— Селяндур. Той ни избяга.
— О, какво значи това? — каза кралят.
— Това значи, че ще трябва да обуча кучето си да го захапва за краката, но кой знае, може би и тогава няма да усети нищо през ботушите си.
— А аз — каза Шомберг — имам чучело за упражнения с шпагата, ще го кръстя Бюси.
— А аз — заяви д’Епернон — ще действам направо и ще отида най-далеч. Днес го настъпих по крака, утре ще го зашлевя. Храбростта му е престорена, тя се крепи на самолюбието му. Той си казва: „Достатъчно съм се сражавал за своята чест, сега трябва да пазя живота си.“
— Как, господа — възкликна Анри и се направи на сърдит, — вие се осмелихте да се отнесете зле тук, при мен в Лувъра, с благородник от свитата на брат ми?
— Уви, да — отговори на престорения гняв на краля Можирон със също така престорено смирение. — И макар че ние се отнесохме с него твърде зле, той с нищо не ни отговори.