— Е, мили приятелю, почакайте първо Монсоро да умре.
— Моля! — попита Сен-Люк и подскочи така, сякаш бе стъпил върху остър пирон.
— Ах, мили приятелю, маковете съвсем не са толкова опасно растение, както сте си помислили, и той изобщо не умря от това, че е паднал върху тях. Точно обратното — той е жив и е още по-злобен отпреди.
— Ама че работа! Това истина ли е?
— Боже мой, да. Той мисли само за отмъщение и се е заклел да ви убие при първа възможност. Така стоят нещата.
— Той е жив?
— Уви, да.
— Но кой е този глупав лекар, който го е излекувал?
— Моят Реми, мили приятелю.
— Как! Аз просто не мога да дойда на себе си! — продължи Сен-Люк, зашеметен от това откритие. — А! Но в такъв случай аз съм обезчестен, кълна се в тялото Христово! Аз вече обявих на всички, че той е мъртъв. Наследниците му ще го посрещнат в траур. Не, няма да могат да ме уличат в лъжа. Ще го довърша при първа възможност и вместо един удар ще му нанеса четири, ако потрябва.
— А сега се успокойте, скъпи Сен-Люк — каза Бюси. — Честно казано, Монсоро се отнася към мен много по-добре, отколкото бихте могли да помислите. Представете си, той си мисли, че херцогът ви е насъскал. Той ревнува от херцога. Мен ме смята за ангел, за безценен приятел, Баярд, неговия скъп Бюси накрая. Но то е обяснимо — нали това животно Реми го спаси от бедата.
— Но как му хрумна на Одоен такава глупост?
— Какво искате? Разбиране на честен човек. Той си въобразява, че щом е лекар, трябва да лекува хората.
— Но той не е от този свят, този нехранимайко.
— Накъсо, Монсоро смята, че ми е задължен за живота си и ми доверява жена си.
— А, разбирам. Това обстоятелство ви позволява по-търпеливо да чакате смъртта му. Както и да е, аз просто не мога да дойда на себе си от учудване.
— Скъпи приятелю!
— Кълна се в честта си! Като паднал от небето съм.
— Виждате ли, работата сега не е в господин дьо Монсоро.
— Не! Да се наслаждаваме на живота, докато той е неподвижен. Но ви предупреждавам, че в момента на неговото оздравяване ще си поръчам ризница и ще заповядам да обковат капаците на прозорците ми с желязо. А вие разберете от херцог д’Анжу, не му ли е дала неговата мила майчица някоя рецепта против отрова. Засега да се веселим, мили приятелю, да се веселим.
Бюси не можа да сдържи усмивката си. Той протегна ръката си на Сен-Люк и каза:
— И така, скъпи Сен-Люк, виждате, че сте ми направили услуга наполовина.
Сен-Люк го погледна в недоумение.
— Вярно — каза той, — и вие искате да доведа работата докрай? Няма да бъде лесно, но за вас, скъпи Бюси, съм готов да направя всичко. Особено ако той се втренчи в мен с тези свои жълти очи, пфу!
— Не, драги мой, не. Аз вече казах, да забравим Монсоро и ако вие смятате, че ми дължите нещо, разплатете се с мен по друг начин.
— Е, говорете, слушам ви.
— В добри отношения ли сте с миньоните?
— Проклятие! Като котка и куче на слънце. Докато слънцето стига за всички — мир и покой, но стига само някой от нас да вземе частичка топлина и светлина от другите и… О, тогава вече за нищо не гарантирам!… Ще влязат в действие зъби и нокти.
— Скъпи приятелю, вашите думи ме радват.
— А, толкова по-добре.
— Да допуснем, че слънчевият лъч ви е препречен.
— Да допуснем.
— Добре, покажете вашите прекрасни зъби, извадете вашите страшни нокти и да започнем играта.
— Не ви разбирам.
Бюси се усмихна.
— Бъдете така любезен и идете при господин дьо Келюс.
— Аха! — каза Сен-Люк.
— Започвате ли да разбирате?
— Да.
— Чудесно! Ще го попитате кога ще му бъде удобно да ми пререже гърлото или да позволи аз да прережа неговото.
— Ще го попитам, скъпи приятелю.
— Това няма ли да ви затрудни?
— Мен? Съвсем не. Ще отида, когато поискате, още сега, ако това ви доставя удоволствие.
— Момент. След като навестите господин дьо Келюс, ще ви бъда много задължен, ако със същата цел отидете и при Шомберг и му зададете същия въпрос.
— Ах! — възкликна Сен-Люк. — И при господин Шомберг ли? Проклятие! Колко бързате, Бюси!
Бюси направи протестиращ жест.
— Нека е така — каза Сен-Люк, — вашето желание ще бъде изпълнено.
— В такъв случай, скъпи Сен-Люк — продължаваше Бюси, — след като сте толкова любезен, идете и в Лувъра при господин дьо Можирон, на когото днес забелязах стоманен нагръдник — знак, че е дежурен днес, и му предложете да се присъедини към останалите.
— О! О! — изтръгна се от Сен-Люк. — Трима! Помислихте ли за това, Бюси? Това е всичко, нали?
— Не съвсем.
— Как не съвсем?
— Оттам ще отидете при господин д’Епернон, няма да спирам вашето внимание върху него — фигура твърде жалка според мен, но както и да е, той допълва бройката.