Кралицата беше много мила.
Херцог д’Анжу беше изпълнен с нагло смирение и сякаш с целия си вид питаше: „За какъв дявол сте ме извикали, ако сега, когато съм тук, седите пред мен с такава надута физиономия?“
Аудиенцията беше подправена с бляскащите, пламтящи, изпепеляващи погледи на господата Ливаро, Рибейрак и Антраге, които, предупредени вече от Бюси, бяха радостни да покажат на своите бъдещи противници, че ако предстоящият дуел срещне някакво препятствие, то не ще бъде по вина на анжуйци.
През този ден Шико се суетеше повече от Цезар преди Фарсалската битка.
След това настана пълно затишие.
Един ден след пристигането си в Лувъра принцът отново дойде да навести ранения.
Монсоро, посветен до най-малки подробности за срещата на краля с брат му, обсипа херцога с ласкателни похвали, за да поддържа у него враждебните чувства към Анри.
Когато принцът си отиде, графът, чието състояние все повече се подобряваше, се подпря на ръката на жена си и направи една обиколка на стаята.
После седна в креслото с още по-доволен вид.
Същата вечер Диана предупреди Бюси, че господин дьо Монсоро сто на сто е намислил нещо.
След няколко минути Монсоро и Бюси останаха сами.
— Като си помисля само — каза Монсоро, — че този принц, който е толкова мил с мене, е мой смъртен враг и че именно той е заповядал на господин дьо Сен-Люк да ме убие.
— О! Да ви убие! — възрази Бюси. — Стига, господин графе. Сен-Люк е човек на честта. Вие сам признахте, че сте му дали повод и пръв сте извадили шпагата си и че ударът ви е бил нанесен в бой.
— Вярно е, но е вярно и това, че Сен-Люк е действал така, подучен от принца.
— Вижте — каза Бюси, — познавам херцога, а главното — познавам господин дьо Сен-Люк. Трябва да ви кажа, че господин дьо Сен-Люк изцяло принадлежи на краля, а съвсем не на принца. А! Ако бяхте получили този удар от Антраге, Ливаро или Рибейрак, тогава друга работа… Но Сен-Люк…
— Вие не познавате френската история така, както я познавам аз, любезни господин дьо Бюси — държеше на своето Монсоро.
На това Бюси би могъл да му отговори, че макар и да не знае добре историята на Франция, отлично е запознат с историята на Анжу и особено с онази нейна част, която засяга Меридор.
В края на краищата Монсоро стана и излезе в градината.
— Стига ми толкова — каза той, като се върна вкъщи. — Днес вечерта се местим.
— Защо? — каза Реми. — Нима въздухът на улица Пти-Пер ви вреди или развлеченията тук не ви стигат?
— Напротив — каза Монсоро, — тук те са прекалено много. Монсеньор д’Анжу ми досажда със своите посещения. Той всеки ден води със себе си около тридесет благородници и звънтенето на техните шпори ме дразни ужасно.
— Но къде ще отидете?
— Заповядах да подредят моя дом, който е близо до двореца Турнел.
Диана и Бюси, който още не си беше отишъл, се спогледаха с влюбени погледи, пълни със спомени.
— Как? В тази колиба? — без да помисли, възкликна Реми.
— А! Значи го знаете? — произнесе Монсоро.
— Кълна се в бога! — каза младият човек. — Как да не знаеш дома на главния ловчия на Франция, особено ако живееш на улица Ботрейи.
Както обикновено, в душата на Монсоро трепнаха някакви смътни подозрения.
— Да, да, ще се преместя в този дом — каза той — и там ще ми бъде добре. Там повече от четирима гости не можеш да приемеш. Това е крепост и от прозореца на разстояние от триста крачки можеш да видиш кой идва при теб с визита.
— Е, и? — попита Реми.
— Ами може да се избегне тази визита — каза Монсоро, — особено ако си здрав.
Бюси прехапа устни. Той се страхуваше, че ще дойде време, когато Монсоро ще започне да избягва и неговите посещения.
Диана въздъхна.
Тя си спомни как в тази къща бе лежал на леглото й в безсъзнание раненият Бюси.
Реми размишляваше, и затова пръв от тримата намери отговора:
— Няма да можете — заяви той.
— Но защо, кажете, за бога, господин главен лекар?
— Защото главният ловчия на Франция трябва да дава приеми, да има много слуги, да има добър екипаж. Той може да настани кучетата си в дворец, ако пожелае, и това ще се приеме, но е съвсем недопустимо той самият да живее в колиба.
— Хм! — проточи Монсоро с тон, който казваше: „Така е.“
— И освен това — продължаваше Реми — аз лекувам не само тялото, но и душата и затова зная, че вас не ви вълнува собственото ви пребиваване тук.
— А чие?
— На госпожата.
— Е, и какво?
— Разпоредете се графинята да замине оттук.
— Да се разделя с нея? — извика Монсоро и устреми към Диана поглед, пълен повече с гняв, отколкото с любов.
— В такъв случай разделете се с вашата длъжност на главен ловчия, подайте си оставката. Предполагам, че това е най-доброто, защото наистина — или ще изпълнявате своите задължения, или няма да ги изпълнявате. Ако не ги изпълнявате, ще си навлечете недоволството на краля, ако ги изпълнявате…