— Ще правя това, което е нужно — процеди през зъби Монсоро, — но няма да се разделя с графинята.
Графът още не бе произнесъл тези думи и на двора се чу конски тропот и високи гласове.
Монсоро трепна.
— Пак херцогът! — прошепна той.
— Да, това е той — каза, като се доближи до прозореца Реми.
Реми не беше довършил фразата си, а херцогът, който се ползваше от привилегията на принцовете да влиза, без да съобщават за него, вече влизаше в стаята.
Монсоро беше нащрек. Той видя, че първият поглед на Франсоа беше към Диана.
Скоро безкрайните любезности на херцога отвориха още повече очите на главния ловчия. Херцогът беше донесъл на Диана една от онези редки скъпоценности, които търпеливи и талантливи художници, прославили своето време, създаваха не повече от три-четири за целия си живот, и въпреки това тогава по-често от сега се раждаха шедьоври.
Това беше прелестен кинжал със златна гравирана дръжка, която представляваше флакон. На острието с поразително майсторство беше изрисувана ловна сцена — кучета, коне, ловци, дивеч, дървета, небе бяха съединени в хармоничен безпорядък и задълго приковаваха погледа към това острие от злато и лазур.
— Може ли да погледна? — каза Монсоро, който се боеше, че в дръжката може да е скрита някаква бележка.
Принцът опроверга опасенията му, като откачи дръжката от острието.
— На вас, ловеца, острието — каза той, — на графинята — дръжката. Здравейте, Бюси, вие, както виждам, сте станали голям приятел на графа.
Диана се изчерви.
Бюси, напротив, успя да се овладее.
— Монсеньор — каза той, — вие забравихте, че ваше височество сам ме помоли тази сутрин да се отбия при господин дьо Монсоро и да разбера как се чувства. Както обикновено, аз се подчиних на вашата заповед.
— Вярно — каза херцогът.
След това той седна до Диана и тихо поведе разговор с нея.
След известно време херцогът каза:
— Графе, в тази стая — стая на болен, е ужасно горещо. Виждам, че графинята се задъхва и искам да й предложа ръката си, за да се поразходим из градината.
Съпругът и влюбеният се спогледаха със свирепи погледи.
Като чу поканата, Диана стана и сложи ръката си върху ръката на принца.
— Дайте ми вашата ръка — каза граф дьо Монсоро на Бюси.
И главният ловчия излезе в градината след жена си.
— А! — каза херцогът. — Вие, както виждам, съвсем сте се поправили?
— Да, монсеньор, и се надявам, че скоро ще мога да съпровождам госпожа дьо Монсоро навсякъде.
— Великолепно! Но дотогава не трябва да се изморявате.
Монсоро и сам чувстваше колко справедлив е съветът на принца.
Той седна на такова място, че да не изпуска от поглед принца и Диана.
— Чуйте, графе — каза той на Бюси, — ще бъдете ли така любезен да заведете госпожа дьо Монсоро в моя дом при Бастилията? Честно казано, предпочитам тя да е там. Изтръгнах я от ръцете на този ястреб в Меридор, но не и за да я погълне в Париж.
— Не, господине — каза Реми на своя господар, — вие не можете да приемете това предложение.
— Но защо? — попита Бюси.
— Защото вие сте от хората на монсеньор херцог д’Анжу и монсеньор херцог д’Анжу никога няма да ви прости, че сте помогнали на графа да го остави с празни ръце.
„Какво ме засяга това!“ — беше готов да възкликне Бюси, но погледът на Реми го призова към мълчание.
Монсоро размишляваше.
— Реми е прав — каза той, — не вас трябва да моля за това. Аз сам ще я закарам, нали утре или вдругиден и аз ще мога да се настаня там.
— Безумие — каза Бюси, — вие ще загубите своята длъжност.
— Може — каза графът, — но ще запазя жена си.
При тези думи той се намръщи, което накара Бюси да въздъхне.
И наистина, още същата вечер графът отиде с жена си в къщата при двореца Турнел, която е добре известна на нашите читатели.
Реми помогна на оздравяващия да се настани там.
И тъй като беше безгранично предан и разбираше, че в това тясно жилище любовта на Бюси ще бъде застрашена и ще се нуждае от неговото съдействие, той отново се сближи с Гертруда, която започна с това, че го наби, а свърши с това, че му прости.
Диана отново се настани в стаята си, която гледаше към улицата, в стаята с портрета и белия златоткан балдахин.
От стаята на граф дьо Монсоро я отделяше само един коридор.
Бюси си скубеше косите.
Сен-Люк твърдеше, че въжените стълби са стигнали своето съвършенство и прекрасно могат да заменят обикновените.