— Да, монсеньор.
— Нима ви беше зле на улица Пти-Пер?
— Да, монсеньор, там се налагаше да приемам твърде много гости, а тези гости вдигаха много шум.
Твърдият тон, с който графът произнесе тези думи, не убягна на принца. Но въпреки това Франсоа сякаш не им обърна внимание.
— Но тук май нямате градина — каза той.
— Градината ми вреди, монсеньор — отговори Монсоро.
— Но къде се разхождате, скъпи мой?
— Не се разхождам, монсеньор.
Принцът прехапа устни и се облегна на стола.
— Известно ли ви е, графе — каза той след кратко мълчание, — колко много са желаещите да получат вашата длъжност на главен ловчия и колко хора молят за това краля?
— Ба! И под какъв предлог, монсеньор?
— Те твърдят, че сте мъртъв.
— О! Сигурен съм, монсеньорът им е казал, че съм жив.
— Нищо не съм им казал. Вие се погребвате, приятелю мой, значи вие сте мъртъв.
На свой ред Монсоро прехапа устни.
— Е, какво пък, монсеньор — каза той, — нека да загубя своята длъжност.
— Така ли?
— Да, има неща, които са по-важни за мене.
— А! — произнесе принцът. — Значи честолюбието ви е чуждо?
— Такъв съм си, монсеньор.
— Е, щом сте такъв, то няма да възразите, ако кралят разбере за това?
— Но кой ще му каже?
— Проклятие! Ако ме попита, то, безусловно, ще трябва да му разкажа за нашия разговор.
— Честно казано, ваше височество, ако кралят слушаше всичко, което се говори в Париж, на негово величество не биха му стигнали и двете уши.
— А какво говорят в Париж? — попита принцът и рязко се обърна към Монсоро, сякаш го беше ухапала змия.
Монсоро видя, че постепенно разговорът взе да става прекалено сериозен за оздравяващ човек, лишен при това от пълна свобода на действие. Той сдържа злобата, която кипеше в душата му, и като прие безразличен вид, каза:
— Какво мога да знам аз, бедният паралитик… Животът тече, а аз виждам само сянка от него, и то не винаги. Ако кралят е недоволен от мен, то той не е прав.
— Тоест как?
— Разбира се. Нещастието, станало с мен…
— Е?
— Стана донякъде и по негова вина.
— Какво искате да кажете?
— Проклятие! Нима господин дьо Сен-Люк, който ме прободе с шпагата си, не е измежду най-близките приятели на краля? Та тайният удар, с който ми проби гърдите, му го е показал кралят и не виждам нищо невъзможно в това кралят сам тихомълком да го е подтикнал да се скара с мен.
Херцог д’Анжу кимна с глава.
— Вие сте прав — каза той, — но, както и да погледнеш, кралят си е крал.
— Дотогава, докато не престане да бъде такъв, нали?
Херцогът подскочи.
— Впрочем — каза той, — нима госпожа графиня дьо Монсоро не живее тук?
— Монсеньор, графинята е болна, иначе тя вече би дошла да ви изрази уважението си.
— Болна ли е? Горката.
— Болна е, монсеньор.
— От мъката, която й причиняват вашите страдания ли?
— И от това, и от умората, свързана с преместването.
— Да се надяваме, че неразположението й няма да трае дълго. Вие имате толкова добър лекар!
И принцът стана от стола.
— Каквото и да казваме — обади се Монсоро, — милият Реми прекрасно се грижи за мен.
— Реми? Но така се казва лекарят на Бюси!
— Да, така е, графът ми го даде, монсеньор.
— Значи сте големи приятели с Бюси?
— Той е моят най-добър и би трябвало да кажа, единствен приятел — студено отговори Монсоро.
— Сбогом, графе — студено каза принцът и хвана с ръка завесата.
В същия момент, когато главата му се показа зад завесата, му се стори, че вижда края на рокля, изчезваща в стаята отсреща и внезапно пред него изникна на поста си в коридора Бюси.
Подозренията на принца се увеличиха.
— Тръгваме — каза той.
Бюси не отговори и побърза да слезе долу, за да нареди на ескорта да се подготви, но може би и за да скрие от принца руменината на лицето си.
Останал сам, херцогът се опита да проникне там, където бе изчезнала копринената рокля.
Но като се обърна, той видя, че Монсоро е тръгнал след него и бледен като смъртта, стои на прага на своята стая, като се подпира в рамката на вратата.
— Ваше височество сбърка вратата — студено каза графът.
— Наистина — промърмори херцогът, — благодаря ви.
И кипящ от ярост, слезе долу.
На връщане, през целия твърде дълъг път, той не размени нито дума с Бюси.
Пред двореца на херцога те се разделиха.
Когато Франсоа се прибра и остана сам в кабинета си, при него с тайнствен вид се промъкна Орили.
— Това е — каза херцогът, щом го видя, — съпругът ми се подиграва.
— А може би и любовникът, монсеньор? — добави музикантът.
— Какво каза?
— Истината, ваше височество!
— Тогава продължавай.