Монсоро излезе навън. Но улицата, както вече казахме, беше празна и графът нищо не видя.
— Може би си получил неверни сведения? — попита той.
— Не, господине — отговори слугата. Излизах от двореца Анжу и старшият коняр, с него сме приятели, ми каза съвсем ясно, че монсеньор херцогът е заповядал вечерта да се оседлаят два коня. Но може пък другаде да е смятал да ходи, не тук.
— Къде другаде ще ходи? — намръщи се Монсоро.
Като всички ревнивци графът не можеше да си представи, че цялото останало човечество има и други грижи освен тази едничка — да му причинява страдания.
Пак огледа улицата.
— Май по-добре да бях останал в стаята на Диана — измърмори той. — Но те сигурно си дават някакви сигнали. Тя щеше да го предупреди, че съм там, и все едно нищо нямаше да науча. По-добре да дебна отвън, както се разбрахме. Хайде, отведи ме на онова тайно място, откъдето всичко се било виждало.
— Да вървим, господине — рече слугата. Монсоро тръгна напред, с едната ръка опрян на ръката на спътника си, с другата напипвайки стената.
И наистина само на двайсетина-трийсет крачки от вратата на къщата в посока към Бастилията имаше голяма грамада камъни, останали от разрушените сгради. Махленските момчета я използуваха за крепост, когато играеха на война — игра, добила популярност от годините на войните между арманяците и бургундците.
Сред руините слугата направи нещо като укритие, там спокойно можеха да се поберат двама.
Постла плаща си и Монсоро седна върху него.
Слугата остана в нозете му.
До себе си за всеки случай сложиха зареден мускет. Слугата понечи да запали фитила, но Монсоро го спря.
— Почакай — каза той, — има време. Тук сме на кралски лов. Вдигне ли някой ръка в кралските ловни полета, чака го бесило и смърт.
Той местеше очи с пламнали зеници като вълк, притаен край кошара, от прозорците на Диана към дъното на улицата, а оттам — към околните улици, да не би докато искаше да изненада, той самият да бъде неприятно изненадан.
Диана предвидливо бе дръпнала тежките гобленови пердета и само тясна ивица светлина между тях подсказваше за живот в тъмната къща.
Монсоро не беше престоял и десетина минути в засада, когато от улица Сент-Антоан излязоха двама конници.
Слугата не продума, само ги посочи с ръка.
— Да — пошепна Монсоро, — виждам.
На ъгъла при двореца Турнел конниците се спешиха и вързаха конете за желязната халка, специално забита в стената.
— Монсеньор — каза Орили, — изглежда сме закъснели. Най-вероятно е тръгнал направо от вашия дворец и ни е изпреварил с десетина минути. Вече е там.
— Дори така да е — отговори принцът, — щом не сме вадели как е влязъл, ще го видим поне как ще излезе.
— Но кога ли? — попита Орили.
— Когато ние пожелаем — отвърна принцът.
— Дано не ви се види неделикатно от моя страна, ако попитам как по-точно смятате да го постигнете, ваше височество?
— Нищо по-лесно. Един от нас, например ти, отиваш да почукаш на вратата под предлог, че си дошъл да питаш за господин дьо Монсоро — как е със здравето. Всички влюбени се стряскат от шума и щом влезеш в къщата, той ще изскочи от прозореца, аз пък тук, отвън, ще го видя как ще избяга.
— А Монсоро?
— Какво би могъл да каже, по дяволите! Той ми е приятел, аз съм угрижен и съм пратил човек да пита за здравето му, защото през деня ми се е сторило, че не изглежда добре. Много просто.
— Страшно хитро, монсеньор — съгласи се Орили.
— Чуваш ли какво си говорят? — допита Монсоро слугата.
— Не, но ако продължат разговора си, непременно ще ги чуем, защото идват към нас.
— Монсеньор — обади се Орили, — онези руини сякаш нарочно са тук, за да се скрие зад тях ваше височество.
— Да. Но почакай, може би ще успея нещо да видя между завесите.
Както вече казахме, Диана отново бе запалила лампата и слаба светлина се процеждаше през прозореца. Херцогът и Орили поне десетина минути се опитваха от различни места да намерят точката, откъдето погледите им биха могли да проникнат вътре в стаята.
През това време Монсоро кипеше от гняв и току стискаше цевта на мускета, много по-студена от ръката му.
— О! Как ще го понеса? — шепнеше той. — И това ли оскърбление да преглътна? Не, не! Търпението ми се изчерпа. Мили боже! Да нямам възможност нито да спя, нито да будувам, нито дори спокойно да боледувам само защото в скучаещия мозък на това нищожество принца се е загнездил позорен каприз! Не, аз не съм сервилен слуга, аз съм граф дьо Монсоро! Само да тръгне в онази посока — и ще го спре куршум в черепа, кълна се в честта си! Пали, Рьоне!
Тъкмо в този миг принцът, като видя, че не може да надникне зад пердето, се върна към първоначалния си план и понечи да се скрие зад развалините, докато Орили отиде да почука на вратата. Но Орили, внезапно забравил разликата в положението им, го дръпна за ръката.