— Какво има, господине? — учуди се принцът.
— Бързо, монсеньор, да се махаме, бързо — подкани го Орили.
— Но защо?
— Не виждате ли? Там вляво нещо проблясва. Бързо, монсеньор, бързо.
— Наистина съзирам искрица между камънаците.
— Това е фитил на мускет или аркебуза, монсеньор.
— А! — възкликна херцогът. — Кой ли може да се крие там, по дяволите!
— Някой от приятелите или слугите на Бюси. Да се оттеглим, ще заобиколим и ще се върнем от другата страна. Слугата ще вдигне тревога и ще видим как Бюси изскача от прозореца.
— Наистина си прав — съгласи се херцогът. — Да тръгваме.
Прекосиха улицата към мястото, където бяха оставили конете си.
— Отиват си — обади се слугата.
— Да — рече Монсоро. — Позна ли ги?
— Почти съм сигурен, че са принцът и Орили.
— Вярно. Но сега ще се убедя за по-сигурно.
— Какво смятате да правите?
— Тръгваме!
Херцогът и Орили междувременно свърнаха по Сент-Катрин с намерение да минат край градините и да се върнат покрай Бастилията.
Монсоро си отиде вкъщи и нареди да приготвят каретата.
Стана точно така, както беше предвидил херцогът.
Щом чу шума от прибирането на Монсоро, Бюси скочи: светлината отново угасна, прозорецът се отвори, спусна се стълба и Бюси за огромно свое съжаление бе принуден да бяга подобно на Ромео, но за разлика от Ромео не видя как денят наднича румен, нито чу песента на чучулигата.
В мига, щом стъпи на земята и Диана му хвърли въжената стълба, иззад ъгъла на Бастилията се появиха херцогът и Орили.
Те дори успяха да зърнат някаква сянка между небето и земята точно под прозореца на Диана, но сянката почти в същата секунда изчезна зад ъгъла на Сен-Пол.
— Господарю — понечи слугата да умири граф дьо Монсоро, — така ще вдигнем в паника цялата къща.
— Какво от това! — възмути се побеснелият Монсоро. — Нали аз съм господарят тук — имам пълното право да върша в дома си същото, което възнамеряваше да стори херцог д’Анжу!
Каретата вече чакаше. Монсоро прати за двамата слуги, които живееха на улица Турнел, и когато мъжете, дето го бяха съпровождали навсякъде още от раняването му, дойдоха и заеха местата си отзад на стъпенките, каретата потегли. Двата яки коня препускаха в тръс и след няма и четвърт час доставиха графа пред портите на двореца Анжу.
Херцогът и Орили се бяха прибрали току-що, та още и конете им не бяха разседлани.
Монсоро, който имаше право да влиза при принца без покана, се появи на прага тъкмо в момента, когато принцът, захвърлил шапката си на креслото, протягаше нозе пред камердинера да му изуе ботушите.
Лакеят, с няколко стъпки изпреварил Монсоро, докладва за идването на господин главния ловчия.
Гръм да бе паднал в стаята, принцът нямаше повече да се слиса, отколкото при тази вест!
— Господин дьо Монсоро? — викна той, обзет от безпокойство — то пролича и от бледостта му, и от развълнувания тон.
— Да, монсеньор, същият — отвърна графът, успокоявайки или по-точно опитвайки се да успокои кипналата си кръв.
Усилието, което правеше, бе тъй жестоко, че графът почувства как нозете му се подкосяват и се свлече на фотьойла до вратата.
— Но — рече херцогът — пощадете се, скъпи приятелю. Още отсега сте тъй блед, сякаш всеки момент ще паднете в несвяст.
— О не, монсеньор! Първо трябва да съобщя на ваше височество твърде важни новини. После не е изключено и да загубя съзнание, наистина е възможно.
— Тогава говорете, скъпи графе — подкани го Франсоа съвсем объркан.
— Не в присъствието на слугите, надявам се — рече Монсоро.
Херцогът отпрати всички, дори Орили.
Останаха насаме.
— Ваше височество се връща май отнякъде? — попита Монсоро.
— Както виждате, графе.
— Много непредпазливо от страна на ваше височество — да се разхождате посред нощ по улиците.
— Кой ви е казал, че съм се разхождал по улиците?
— Проклятие! Тази прах по ботушите ви, монсеньор…
— Господин дьо Монсоро — отвърна принцът с недвусмислен тон, — нима изпълнявате и други функции освен тази на главен ловчия?
— Длъжността на съгледвач ли? Да, монсеньор. В наше време всички го правят, едни повече, други по-малко, та и аз като другите.
— И какво ви дава тази длъжност?
— Възможност да знам всичко, което става.
— Интересно — каза принцът и се премести към звънеца, за да има възможност да повика слугите.
— Много интересно — потвърди Монсоро.