Херцогът не отговори.
— За какво се замислихте, монсеньор? — попита Монсоро.
— По дяволите! — викна принцът. — Мисля си, че…
— Господарю, знаете, че можете да говорите с мен съвсем откровено.
— Мисля, че брат ми няма деца, че след него тронът ще остане за мен, че кралят не е добре със здравето. Защо тогава да се забърквам във всичко това и с безсмислено съперничество да петня името, достойнството си, братската си вярност; защо най-сетне с риск за себе си да се боря за онова, което ми принадлежи по право?
— Тъкмо тук — рече Монсоро — ваше височество греши: тронът ще ви се падне само ако го завладеете. Дьо Гиз не могат лично да претендират за властта, но те няма да допуснат на трона да се качи неприемливо за тях лице. Те разчитаха, че кралят, който ще смени сегашния, ще бъдете вие, ваше височество, но в случай, че им откажете, ще намерят другиго, предупреждавам ви.
— Кого? — възкликна мрачно херцог д’Анжу. — Кой ще посмее да заеме трона на Карл Велики?
— Бурбон вместо Валоа — нищо повече, ваше височество: потомък на свети Людовик вместо потомък на свети Людовик.
— Наварският крал? — възкликна Франсоа.
— Защо не? Млад е, храбър. Вярно, няма деца, но всички са сигурни, че може да има.
— Той е хугенот.
— О! Нима не поправи грешката си по време на Вартоломеевата нощ?
— Да. Но по-късно се отрече.
— Е, монсеньор, каквото е направил за живота си, ще го направи и за трона.
— Значи те мислят, че ще отстъпя без съпротива правата си?
— Предполагам, че и това са предвидили.
— Ще се боря на живот и смърт.
— Това няма да ги стресне. Те са стари бойци.
— Ще се изправя начело на Лигата.
— Те са душата и.
— Ще се обединя с брат си.
— Брат ви ще е мъртъв.
— Ще повикам на помощ кралете на Европа.
— Кралете на Европа с радост биха нападнали други крале, но доста ще помислят дали да се намесят във война срещу народа.
— Защо срещу народа?
— Съвсем ясно. Дьо Гиз са готови на всичко — дори да се свикат щатите, дори да се провъзгласи република.
Франсоа стисна ръце в неописуема мъка. Монсоро с неговите тъй изчерпателни отговори го плашеше.
— Република? — пошепна принцът.
— О, мили боже! Да, както в Швейцария, както в Генуа, както във Венеция!
— Но аз и моите поддръжници не бихме допуснали Франция да бъде превърната в република.
— Вашите поддръжници ли казахте? — попита Монсоро. — Ех! Вие бяхте така равнодушен за всичко, така далече от всичко земно, че — кълна се! — днес са ви останали само двамина поддръжници: господин дьо Бюси и аз.
Херцогът не можа да сдържи мрачната си усмивка.
— Значи съм с вързани ръце и крака?
— Нещо подобно, господине.
— Тогава защо залагате на мен, щом, както казвате, съм за никъде?
— Имах предвид, че сте за никъде без дьо Гиз, но с тях сте всесилен.
— Всесилен — заедно с тях?
— Да. Една ваша дума — и вие сте крал.
Херцогът много развълнуван стана и закрачи из стаята, като мачкаше всичко, на което се натъкваше по пътя си: пердета, завеси, покривки. Накрая се спря пред Монсоро.
— Прав беше, графе, когато каза, че са ми останали само двама приятели: ти и Бюси.
Произнесе тези думи с приветлива усмивка, която вече бе изместила гневния израз от бледото му лице.
— И така? — попита Монсоро с блеснали от радост очи.
— И така, верни мой слуга — отвърна принцът, — кажете, слушам ви.
— Нареждате ли ми, монсеньор?
— Да.
— Тогава ето с две думи целия план.
Херцогът пребледня, но спря, за да го изслуша.
Графът продължи:
— След осем дни е празникът Тяло Христово, нали?
— Да.
— На този свят ден кралят отдавна е замислил да направи тържествено шествие до главните парижки манастири…
— Да, той всяка година по традиция прави тези шествия по случай празника.
— И както си спомня ваше височество, кралят в този ден е без охрана или по-точно охраната му остава извън манастира. Във всеки манастир той се спира пред олтара, коленичи и по пет пъти повтаря молитвите „Pater“ и „Ave“, плюс седем покайни псалма.
— Всичко тора ми е известно.
— Наред с останалите манастири ще посети и абатството „Света Женевиев“.
— Безспорно.
— Но тъй като пред манастира предната нощ ще се случи нещо непредвидено…