— Разбира се, че сме съгласни — отговориха тримата анжуйци в един глас, — поласкани сме от тази чест.
— Чудесно — каза Шомберг и потри ръце. — А сега, ако нямате нищо против, да си изберем противниците.
— Напълно съм съгласен — заговори Рибейрак със светнали очи. — В такъв случай…
— Не — прекъсна го Бюси, — така е несправедливо. Всички сме обзети от едно и също чувство, значи ни вдъхновява Всевишният. Нали знаете, уверявам ви, господа, човек предполага, а бог разполага. Нека на него оставим да ни раздели по двойки. А и това ще е почти без значение, ако решим, че който победи, отива на помощ на останалите.
— Непременно, непременно — потвърдиха миньоните.
— Още по-добре, тогава да постъпим като братята на Хораций — да хвърлим жребий.
— Наистина ли са хвърляли жребий? — замисли се Келюс.
— Съвсем сигурен съм — отвърна Бюси.
— Тогава да последваме примера им…
— Момент — спря го Бюси. — Преди да определим противниците си, нека се разберем за правилата на битката. Не бива да уговаряме условията едва след избора на противника.
— Много просто — обади се Шомберг. — Ще се бием до смърт, както казва господин Сен-Люк.
— Не ще и дума, но с какво оръжие?
— С шпага и кинжал — отвърна Бюси. — Всички владеем тези оръжия.
— С коне или без?
— Защо са ви коне, само ще пречат.
— Добре, без.
— Кога?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Не — каза д’Епернон. — Имам да уреждам още хиляди работи, да си напиша завещанието. Прощавайте, но предпочитам да изчакаме… Три или шест дена повече само ще изострят апетита ни.
— Достойни думи на храбрец — с нескрита ирония подметна Бюси.
— Значи се разбрахме?
— Да. Все така прекрасно се разбираме помежду си.
— Тогава да хвърляме жребий — предложи Бюси.
— Момент — намеси се Антраге. — Предлагам следното: да разделим безпристрастно и бойното поле. Жребият ще определи противниците. Да разделим и земята на четири парцела — по един за всяка двойка.
— Добра идея.
— За първата двойка предлагам онова каре между двете липи… прекрасно място.
— Приема се.
— А слънцето?
— Тежко на номер две, той ще е с лице на изток?
— Не, господа, не е справедливо — каза Бюси. — Става дума за честен бой, а не за убийство. Нека направим полукръг и да се разположим в него. Така слънцето ще ни свети отстрани.
Бюси показа тази позиция и тя беше приета, после хвърлиха жребия.
Първият се падна на Шомберг, вторият на Рибейрак. Те направиха първата двойка.
Келюс и Антраге станаха втората.
Ливаро и Можирон — третата.
Когато чу името на Келюс, Бюси, който разчиташе да се падне противник с него, се навъси.
А д’Епернон, щом се случи с Бюси, пребледня и взе да си подръпва мустаците, та поне малко от малко да си порумени лицето.
— Сега, господа — каза Бюси, — до деня на сражението ние взаимно си принадлежим. Приятели сме на живот и смърт. Ще благоволите ли да заповядате на обяд в моя дворец?
Всички кимнаха в знак на съгласие и се насочиха към дома на Бюси, където пищно празненство ги сплоти до сутринта.
Глава 44
В която Шико заспива
Развоят на отношенията между анжуйците и миньоните бе наблюдаван отначало от краля в Лувъра, после от Шико.
Анри се вълнуваше в двореца, нетърпелив да види приятелите си, когато се завърнат от разходката с господата от Анжу.
Шико отдалеч следеше разходката и отбелязваше с опитно око нещата, които никой не би проумял по-добре от него. Щом си изясни намеренията на Бюси и Келюс, той свърна към къщичката на Монсоро.
Монсоро беше хитрец, но и дума не можеше да става той да надхитри Шико: гасконецът донесе на графа предълбоките съболезнования на краля — как би могъл графът да не го приеме по най-прекрасен начин?
Шико завари главния ловчия на легло.
Неотдавнашното посещение в двореца Анжу беше се отразило на още неукрепналия му организъм и Реми, подпрял с юмрук брадичката си, ядно чакаше първите признаци на треската, която заплашваше отново да нападне жертвата си.
Въпреки всичко граф Монсоро намери сили да поддържа разговора и така добре криеше омразата си към херцог д’Анжу, че никой освен Шико не би заподозрял нищо. Но колкото повече се таеше и криеше графът, толкова повече Шико се усъмняваше в неговата искреност.
„Не — рече си гасконецът, — той нямаше толкова да се кълне в обич към херцог д’Анжу, ако нямаше някаква задна мисъл.“
Шико, който разбираше и от болни, реши даже да провери дали треската на графа не е също комедия от подобен род като онази, която навремето беше разиграл пред него Никола Давид.