— На оръжие! — гърмеше от всички страни. — На оръжие! Кралят ни зове! На помощ на краля! По-бързо!
И само след миг капитанът на гвардейците, полковникът на швейцарците, придворните и дежурните аркебузири нахълтаха в кралската спалня и двадесетина факли осветиха едновременно тъмната стая.
Креслото бе преобърнато, подът застлан с парчета от порцелан, постелята — измачкана, и завивките разхвърляни по целия под, а до кревата — Анри, нелеп и страшен в нощните си одежди, косите му — щръкнали, облещените му очи — вперени в една точка.
Дясната ръка на краля бе протегната напред и трепереше като лист срещу вятър.
Лявата му ръка се бе вкопчила трескаво в дръжката на безсъзнателно грабнатата от него шпага.
Възбуден не по-малко от своя стопанин, песът гледаше краля с широко разкрачени лапи и жално виеше.
Анри бе сякаш вкаменен от ужас: нахълталите в спалнята му хора не смееха да нарушат това вцепеняване и току се споглеждаха в очакване, обхванати от ужасна тревога.
В този миг в стаята се втурна полуоблечена, загърната с широко наметало младата кралица Луиза Лотарингска; отчаяните викове на съпруга й бяха вдигнали от сън това русокосо и нежно създание, което водеше безпорочния живот на светица на тази грешна земя.
— Ваше величество — обърна се тя към краля, цялата тресяща се от страх, — какво се е случило? Боже мой! Дочух вашите викове и ето че дотичах.
— Ни… ни… нищо… — сричаше кралят, все още устремил поглед в една точка; той сякаш виждаше във въздуха някакъв призрак, достъпен само за неговия взор.
— Но ваше величество крещеше — настояваше кралицата. — Значи ваше величество страда.
Ужасът бе толкова явно изразен върху лицето на краля, че постепенно се предаде на всички събрани в спалнята. Едни се отдръпнаха до стената, други пристъпиха по-близо до краля и напрягаха очи, за да разберат дали не е ранен, дали не го е ударил гръм или пък го е ухапала някоя отровна гадина.
— О, ваше величество! — възкликна кралицата. — Заклевам ви в небето, не ни дръжте в такъв страх. Не трябва ли да повикаме лекар?
— Лекар ли? — мрачно повтори въпроса й Анри. — Не, тялото ми е здраво, но душата ми, духът ми страда… Не, не ми трябва лекар, а изповедник.
Придворните се спогледаха, зашариха с очи по вратите, завесите, паркета и тавана…
Ала никъде нямаше ни най-малка следа от невидимия призрак, който така бе изплашил краля.
След като по-нататъшното старателно търсене стана очевидно излишно, любопитството се удвои: мракът на тайната се сгъсти — кралят пожела изповедник.
Мигом един бързоходец препусна на кон и хиляди искри се пръснаха по калдъръмения двор на Лувъра. За някакви си пет минути беше разбуден, измъкнат от леглото му и отведен при краля Жозеф Фулон, абатът от манастира „Света Женевиев“.
С появата на духовника суматохата притихна и тишината се възстанови. Всички си задаваха един на друг въпроси, правеха догадки, намираха обяснения, но най-вече трепереха от страх… Кралят се изповядва!
На сутринта след нощните тревоги кралят стана пръв и се разпореди да се затворят всички входове и изходи и да не пускат никого в двореца с изключение на неговия духовник.
След това той повика ковчежника, продавача на восък, церемониалмайстора, взе своя молитвеник с черна подвързия и се захвана да чете молитви, после остави четенето и започна да изрязва фигурки на светци, но изведнъж захвърли и това занимание и заповяда да извикат всичките му миньони.
Изпълнението на кралската заповед започна от Сен-Люк, но той страдаше по-силно от когато и да било друг път. Той съхнеше, беше смъртно уморен. Болестта го бе довела до пълно изнемощяване, до непрекъсната сънливост; през изминалата нощ бе потънал в дълбок сън, приличащ на летаргия и единствен той в целия дворец не беше чул нищо, макар от кралската спалня да го отделяше само тънка стеничка. Ето защо той помоли да го оставят в постелята, като обеща да прочете толкова молитви, колкото ще бъде угодно на краля.
Когато разказаха на Анри какви мъки изпитва нещастният Сен-Люк, той се прекръсти и заповяда да изпратят при бедния страдалец кралския аптекар.
След това кралят нареди да се изпратят от манастира „Света Женевиев“ всички уреди, служещи за бичуване. Облечен целият в черно, той мина пред строя на своите миньони — пред накуцващия Шомберг, пред д’Епернон с ръка на превръзка, пред Келюс, който все още не бе дошъл на себе си, пред треперещите от страх д’О и Можирон, мина, като им раздаде камшици и им даваше наставления как да се бичуват безжалостно собственоръчно и един друг.