А сега, тъй като сме заети с по-важен герой и нямаме достатъчно време, за да последваме херцога и Орили по парижките улици, ще разкажем на нашите читатели какво се беше случило между д’Епернон и лютниста.
Рано сутринта д’Епернон отиде в двореца Анжу и каза, че иска да говори с Орили.
Отдавна се познаваше с музиканта.
Последният го беше учил да свири на лютня и двамата, ученик и учител, често се бяха събирали да поскрибуцат на виола или на цигулка, както по това време беше модно не само в Испания, но и във Франция.
Оттам двамата музиканти бяха свързани с чувство за приятелство, сърдечно, но в рамките на приличието.
Освен това д’Епернон, хитрият гасконец, използуваше метода па кроткото проникване, което означаваше да се добира до господарите чрез слугите им, и херцог д’Анжу почти не би могъл да има тайна, за която миньонът да не бе осведомен от приятеля си Орили.
Ще допълним, че като хитър дипломат той се умилкваше едновременно и пред краля, и пред херцога и се прехвърляше от единия към другия от страх да не си спечели враг в лицето на бъдещия и от желание да си запази благоволението на настоящия крал.
Целта на последната му визита при Орили беше да поговорят за предстоящия двубой.
Дуелът с Бюси тревожеше неспирно кралския миньон.
През целия дълъг живот на д’Епернон храбростта никога не бе представлявала основна черта на характера му, а за да приеме хладнокръвно мисълта за двубой с Бюси, трябваше да е повече от храбър — трябваше да е безстрашен. Да се бие с Бюси — това означаваше да се изправи лице в лице със смъртта.
Някои се бяха осмелявали, но в битката биваха сваляни на земята, за да не се изправят никога вече.
Щом д’Епернон подхвана разговор с музиканта по този важен за него въпрос, Орили, който знаеше за тайната омраза на своя господар към Бюси — Орили, както казахме, веднага подкрепи ученика си и му показа колко го съжалява. Той съобщи, че господин дьо Бюси вече осем дни упражнява фехтовката по два часа всяка сутрин със сигналиста от армията, най-коварната рапира на Париж от всички времена, своего рода артист във фехтовката, който понеже бил пътешественик и философ, бил възприел от италианците тяхната предпазливост и съсредоточеност, от испанците — красивите бляскави финтове, от немците — желязната хватка на пръстите върху дръжката и изкуството на контраударите, а от дивите поляци, които тогава се наричаха сармати — техните отскоци, пируети, внезапното отпускане и боя гърди в гърди. По време на това дълго изброяване на предимствата на противника д’Епернон от ужас изгриза целия кармин от боядисаните си нокти.
— Така ли? Тогава с мен е свършено! — каза той едновременно усмихнат и блед.
— Ами да, по дяволите! — потвърди Орили.
— Но това е безсмислено — възкликна д’Епернон, — да се дуелирам с човек, дето бездруго ще ме убие. Все едно да играя зарове с противник, който е сигурен, че всеки път ще хвърля по две шестици.
— Трябваше да помислите за всичко това, преди да приемете неговото предизвикателство, господине.
— Гръм да ме убие! — не се сдържа д’Епернон. — Някак ще се измъкна. Все пак съм гасконец. Безумец е, който доброволно си отива от живота и особено на двайсет и пет. Аз поне така мисля, кълна се в смъртта на Христос! И това е съвсем разумно. Чакай!
— Слушам.
— Казваш, господин дьо Бюси бил сигурен, че ще ме заколи?
— За мен това е абсолютно ясно.
— Тогава нашето няма да е дуел, а истинско убийство.
— Наистина.
— И ако е убийство, нали тогава…
— Какво?
— Законът позволява убийството да бъде изпреварено…
— Да…
— С… друго убийство.
— Разбира се.
— Щом той ще иска да ме убие, какво ми пречи аз пръв да го убия?
— О, боже господи! Никой естествено; не си го бях помислил.
— Има ли нещо неясно в мисълта ми?
— Ясна е като бял ден.
— И логична?
— Съвсем логична.
— Но само че вместо да го убия варварски, собственоръчно, както той иска да постъпи с мен, аз — понеже не мога да гледам кръв — ще предоставя тази грижа на някой друг.
— Значи ще наемете убийци?
— Да, кълна се в честта си! Както херцог дьо Гиз и херцог дьо Майен — за Сен-Мегрен.
— Ще ви струва скъпо.
— Давам три хиляди екю.
— Когато вашите убийци научат с кого ще си имат работа срещу трите хиляди екю, повече от шестима няма да можете да наемете.
— Шестима не стигат ли?
— Шестима ли! Господин дьо Бюси ще убие четиримата, преди да го е докоснала шпага. Спомнете си сблъсъка на улица Сент-Антоан, когато рани Шомберг в бедрото, вас в ръката и почти уби Келюс.
— Давам и шест хиляди екю, ако е нужно — рече д’Епернон. — Кълна се в божия кръст! Щом ще се захващам с нещо, искам да го свърша както трябва, без да ми се изплъзне!