— Имате ли набелязани подходящи хора? — попита Орили.
— Проклятие! — отговори д’Епернон, — Имам предвид някои безделници: войници от запаса, разни юначаги. Общо взето не падат по-долу от венецианските и флорентинските побойници.
— Прекрасно! Прекрасно! Само че внимавайте.
— Защо?
— Ако не успеят, ще ви издадат.
— Кралят е на моя страна.
— Това е добре, но кралят не може да попречи на господин дьо Бюси да ви убие.
— Така е, точно така — умисли се д’Епернон.
— Бих ви подсказал друг начин.
— Кажи, приятелю, кажи.
— Но може би няма да искате да действате съвместно с още едно лице?
— Не бих се отказал от нищо, което увеличава надеждите ми за избавление от бясното псе.
— Добре. Един враг на вашия враг го ревнува…
— О!
— И точно сега…
— Точно сега, да — какво?
— Готви капан за вашия враг.
— Нататък?
— Обаче няма пари. С вашите шест хиляди екю ще може да свърши едновременно и вашата, и своята работа. Нали не настоявате лично да имате честта да нанесете удара?
— Боже мили, не, разбира се. Напротив: държа да остана в сянка.
— Тогава му пратете вашите хора, без да им разкривате кой сте. Той ще ги използува.
— Но дори моите хора да не знаят кой съм, аз поне трябва да знам кой е този човек.
— Ще ви го покажа днес.
— Къде?
— В Лувъра.
— Значи е благородник?
— Да.
— Орили, незабавно ще ти бъдат връчени шестте хиляди, за да уредиш всичко.
— Така ли се разбираме?
— Твърдо и непоклатимо.
— Тогава към Лувъра!
— Към Лувъра!
В предишната глава видяхме как Орили казва на д’Епернон:
— Всичко е наред, господин дьо Бюси няма да се бие утре.
Глава 48
Шествието
Щом свършиха закуската, кралят заедно с Шико се оттегли в стаята си да се преоблече в одеждите на каещия се и след малко излезе бос, препасан с връв и нахлупил качулката до очите.
Междувременно и придворните се бяха преоблекли по същия начин.
Времето беше прекрасно, улиците бяха обсипани с цветя. Говореше се, че подвижните олтари ще са един от друг по-пищни, а най-вече онзи, който монасите от манастира „Света Женевиев“ са направили в подземната гробница на параклиса.
Огромно хорско множество се беше струпало от двете страни на пътя за четирите манастира, които щеше да посети кралят: манастирите на якобинците, на кармелитите, на капуцините и на монасите на „Света Женевиев“.
Шествието се оглавяваше от духовенството на църквата Сен-Жермен-л’Оксероа. Архиепископът на Париж носеше причастието. Между архиепископа и клира гърбом вървяха млади момчета, размахали кадилници, и млади момичета, които пръскаха розов цвят.
След тях вървеше кралят, бос, както вече казахме, съпроводен от четиримата си приятели, също боси и също облечени с монашески раса.
Подире им вървеше херцог д’Анжу, но с обичайното си облекло, а след херцога — неговите анжуйци заедно с висшите сановници на краля, които се движеха със свитата на принца според дворцовия етикет.
В края на шествието бяха буржоата и народът.
Когато излязоха от Лувъра, вече минаваше един на обед.
Крийон и френската гвардия бяха готови да последват краля, но той им направи знак, че не е необходимо, и те останаха да охраняват двореца.
Беше към шест привечер, когато след спиране при няколкото преносими олтара първите редици от шествието можаха да видят притвора на старото абатство с дантелената му дърворезба и монасите от „Света Женевиев“, оглавени от приора, строени на трите стъпала пред прага за посрещане на негово величество.
На последния отрязък от пътя след манастира на капуцините херцог д’Анжу, който от сутринта беше на крак, се почувства преуморен и поиска позволение от краля да се прибере в двореца си. Позволението му беше дадено.
След което и благородниците му се отделиха от процесията и се оттеглиха с него, сякаш искаха високомерно да подчертаят, че съпровождат херцога, а не краля.
Пред прага на абатството кралят под предлог, че Келюс, Можирон, Шомберг и д’Епернон имат не по-малка нужда от почивка, нежели Ливаро, Рибейрак и Антраге, — кралят, както казахме, освободи и тях.
Архиепископът още от сутринта бе почнал богослуженията, та подобно на всички други свещеници не бе хапнал нищо целия ден и умираше от умора. Кралят съжали тези свети мъченици и когато стигна пред вратите на абатството, както споменахме, отпрати всички.
После се обърна към приора Жозеф Фулон и каза през нос:
— Ето ме, отче мой. Дойдох тук като грешник, който търси покой във вашето уединение.