— Да — отвърна Фулон, — тук е спасителното прибежище.
— Оставете ни — каза Горанфло с величествен жест.
Вратата веднага се затвори. Стъпките на монасите заглъхнаха в далечината.
Кралят забеляза пейка в дъното на килията, седна и събра ръце на коленете си.
— Ето те тук, Ироде, ето те, езичнико, ето те, Навуходоносоре! — каза без никакъв преход Горанфло, подпрял на кръста дебелите си ръце.
Кралят видимо се учуди.
— Към мен ли се обръщате, братко? — попита той.
— Към теб, разбира се, към кой друг! Има ли някое ругателство, което да не заслужаваш!
— Брате мой — изломоти кралят.
— Не! Тук нямаш братя! Отдавна обмислях една проповед… сега ще я чуеш… Като всеки добър проповедник съм я разделил на три части. Първо: ти си тиранин, второ: сатир, и трето: детрониран монарх. Върху това ще ти говоря.
— Детрониран монарх! Брате мой… — възмути се почти невидимият в тъмното крал.
— Точно така. Тук не си в Полша, няма да избягаш…
— Това е клопка!
— Е, Валоа! Кралят е всичко на всичко човек, докато е още човек.
— Насилие, брате мой!
— Кълна се в Спасителя, да не мислиш, че сме те затворили тук, за да се церемоним с теб?
— Злоупотребявате с религията, братко мой.
— Нима религията съществува? — възкликна Горанфло.
— О! — произнесе кралят. — Такива думи от устата на светец?
— Да, дявол да го вземе!
— Ще погубите душата си.
— Какво ще рече да се погуби душата?
— Говорите като безбожник, братко мой.
— Хайде стига глупости! Готов ли си, Валоа?
— Готов ли? За кое?
— Да се отречеш от короната. Поръчаха ми да ти го предложа и аз ти го предлагам.
— Но това е смъртен грях за вас.
— Е — цинично се усмихна Горанфло, — имам право да опрощавам греховете и предварително си ги опрощавам. Хайде, братко Валоа, отречи се.
— От кое?
— От френския трон.
— По-скоро ще умра.
— Добре, тогава смърт… А! Ето го и приора. Той се връща. Решавай.
— Имам гвардия, приятели. Ще се браня.
— Може, но първо ще бъдеш убит.
— Дай ми поне минута да обмисля.
— Нито минута, нито секунда.
— Прекаляваш, брате мой — намеси се приорът.
И направи на краля знак, който казваше: „Господарю, молбата ви е изпълнена.“
След това отново излезе.
Анри дълбоко се замисли.
— Щом трябва — каза той, — ще направим тази жертва.
Размислите на Анри продължиха десет минути. На прозорчето на килията се почука.
— Готово — рече Горанфло, — съгласен е.
Кралят дочу от коридора шепот, който изрази радост и учудване.
— Прочетете документа — чу се глас. Звукът накара краля да трепне, той дори хвърли поглед към решетката на прозорчето.
Ръката на някакъв монах подаде на Горанфло през решетката навит пергамент.
Горанфло с големи усилия изчете документа на краля; страданията на последния бяха така силни, че той захлупи лицето си в шепите.
— Ами ако откажа да го подпиша? — попита с плачлив глас.
— В такъв случай ще се погубите два пъти — отговори гласът на херцог дьо Гиз, приглушен от капишона. — Смятайте, че вече сте мъртъв за света и не карайте поданиците да проливат кръвта на човека, който им беше крал.
— Не можете да ме принудите — възрази Анри.
— Предвидих го — пошепна херцогът на сестра си; челото и бе свъсено и в очите й се четеше зловещо намерение.
— Вървете, братко — обърна се той към дьо Майен, — нека всички се въоръжат и бъдат готови!
— За кое? — жално попита кралят.
— За всичко — отговори Жозеф Фулон.
Кралят изпадна в още по-голямо униние.
— Проклятие! — възкликна Горанфло. — Аз те мразех, Валоа, но сега те и презирам. Хайде, подписвай, иначе ще те убия с ей тези две ръце!
— Почакайте — каза кралят, — почакайте да се поверя на волята на Всевишния и той да ми изпрати смирение.
— Пак ще мисли! — възмути се Горанфло.
— Оставете го на мира до полунощ — нареди кардиналът.
— Благодаря ти, милосърдни християнино — възкликна кралят, безкрайно отчаян. — Бог да те поживи!
— Наистина му се е помътил разумът — подметна херцог дьо Гиз. — Правим услуга на Франция, като го махаме от трона.
— Все едно — каза херцогинята, — колкото и да е слабоумен, ще имам удоволствието да го подстрижа.
По време на този диалог Горанфло, скръстил ръце на гърдите си, обсипваше Анри с най-груби ругатни и изброяваше всичките му прегрешения.
Внезапно някъде отвън се чу приглушен шум.
— Тихо! — викна херцог дьо Гиз.
Възцари се пълна тишина. Скоро всички разбраха, че тътенът е откъм вратите на абатството — някой ги насилваше, с мощни равномерни удари.
Майен се втурна обратно с цялата скорост, която му позволяваше дебелината.