— Братя — каза той, — пред главния вход има отряд въоръжени хора.
— Идват за него — рече херцогинята.
— Тогава да побърза с подписа — обади се кардиналът.
— Подписвай, Валоа, подписвай! — извика страховито Горанфло.
— Вие ми дадохте време до полунощ — примоли се кралят.
— И си доволен — сега чакаш помощ, нали?
— Естествено имам възможност…
— Да умрете, ако не подпишете веднага — прозвуча заповеднически и остро гласът на херцогинята.
Горанфло хвана ръката на краля и му подаде перото.
Шумът отвън се усили.
— Още един отряд — съобщи дотичалият монах. — Те обкръжават притвора и заобикалят отляво.
— Бързо! — подвикнаха нетърпеливо дьо Майен и херцогинята.
Кралят топна перото в мастилницата.
— Швейцарците! — пристигна съобщението на Жозеф Фулон. — Превземат гробището отдясно. Абатството е обкръжено отвсякъде.
— Добре, ще се отбраняваме — решително отговори херцог дьо Майен. — Никоя крепост няма да се предаде в ръцете на победителя, докато има такъв заложник.
— Подписа! — изрева Горанфло и изскубна листа от ръцете на Анри, който, смазан от всички събития, бе закрил лицето си и с качулката, и с ръце.
— Значи вие сте кралят — каза кардиналът на херцога. — Отнеси веднага този скъпоценен пергамент.
Кралят, обзет от мъка, бутна малкото и единствено светилниче, което озаряваше сцената, но пергаментът вече беше у херцог дьо Гиз.
— Какво да правим? Какво да правим? — попита един притичал монах, под чието расо личеше истински добре въоръжен дворянин. — Появи се Крийон с френската гвардия и всеки момент ще разбият вратите. Чуйте…
— В името на краля! — долетя гласът на Крийон.
— Глупости! Вече няма крал — отговори Горанфло през прозореца на килията.
— Кой разбойник го каза? — викна Крийон.
— Аз! Аз! Аз! — изкрещя от тъмното Горанфло с най-предизвикателна надменност.
— Опитайте се да видите кой е този тъпак и му вкарайте няколко куршума в търбуха! — нареди Крийон.
А Горанфло щом видя гвардейците да вдигат мускетите, веднага се мушна навътре и пльосна грамадния си задник насред килията.
— Разбийте вратата, господин Крийон — нареди сред настъпилата тишина глас, от който се изправиха косите на всички истински и мними монаси в коридора.
Онзи, чийто беше гласът, се отдели от останалите и се приближи до стълбите на абатството.
— Слушам, ваше величество — отговори Крийон и с всичка сила удари главната врата с брадва.
Този удар разтресе стените.
— Какво искате? — попита разтреперан приорът, застанал на прозореца.
— А! Вие ли сте, месир Фулон — произнесе същият високомерен и спокоен глас. — Върнете ми шута, беше решил да преспи тук в една от килиите ви, но ми е необходим моят Шико. Без него ми е скучно в Лувъра.
— Аз пък си прекарвам много весело, сине мой — отговори Шико, отметна качулката и разбута тълпата от монаси, които се разбягаха от него с уплашени вопли.
В този момент херцог дьо Гиз, по чието нареждане бе донесена нова лампа, прочете тъй трудно изтръгнатия и още неизсъхнал подпис под документа за абдикацията:
— Шико Първи — викна той, — хиляди дяволи!
— С нас е свършено — каза кардиналът, — да бягаме!
— Ето ти — повтаряше през това време Шико, който бе свалил въжето от кръста си и удряше с него полуприпадналия Горанфло. — На ти сега!
Глава 50
Лихви и състояния
Когато кралят заговори и съзаклятниците го познаха, изумлението им премина в страх. Подписът „Шико I“ под текста превърна страха в ярост.
Шико махна расото, скръсти ръце на гърдите си и когато Горанфло побягна от него, той неподвижен и усмихнат посрещна първия натиск.
Положението му не беше за завиждане.
Разярените дворяни го обкръжаваха, твърдо решени да отмъстят на гасконеца за жестоката измама, чиито жертви бяха станали.
Но видът на невъоръжения човек, прикрил само със скръстени ръце гърдите си, видът на засмяното лице, което сякаш предизвикваше тази страховита сила да се стовари върху тази пълна слабост, ги възпря може би по-убедително от увещанията на кардинала, който настояваше, че от смъртта на Шико не биха имали никаква полза, напротив — тя ще им навлече страшната мъст на краля, който заедно с шута си бе участвал в тази злокобна буфонада.
Така че кинжалите и рапирите паднаха пред Шико, който може би в изблик на себеотрицание — а Шико беше способен на такова нещо, — или може би защото бе разгадал мислите на враговете си, продължи да им се смее в лицето.
През това време заплахите на краля ставаха все по-страшни, а ударите на брадвата все по-чести.