И хвърли кадифената маска.
Диана слабо извика.
Бледостта на графа беше бледост на мъртвец, усмивката му — усмивка на демон.
— Добре. Да приключваме, господине — продължи Бюси. — Не обичам излишните приказки. Да държат речи преди битките — това отива на Омировите герои, затова са полубогове, а аз съм човек, но обърнете внимание — безстрашен човек. Хайде нападайте или марш от пътя ми!
Монсоро отговори с дрезгав пронизителен смях, който накара Диана да потръпне, а Бюси да побеснее.
— Марш от пътя ми! — повтори младежът и кръвта, обляла сърцето му, нахлу в главата.
— Охо! Марш от пътя ми?! — възкликна Монсоро. — Май така се изразихте, господин дьо Бюси?
— Тогава да кръстосаме шпаги и да свършим — каза младежът, — трябва да се прибирам, живея далеч.
— Дошли сте да останете тук да нощувате, господине — рече главният ловчия, — и тук ще останете.
В този момент над балкона се появиха главите на още двама души — тези хора се преметнаха през перилата и се изправиха до другарите си.
— Четирима и двама — шестима — преброи Бюси. — Къде са останалите?
— Чакат при вратите — каза главният ловчия.
Диана падна на колене и въпреки всичките й свръхусилия да се овладее, Бюси чу плача й.
Погледна я бързо, после отново насочи вниманието си към графа и след секунда размисъл каза:
— Любезни господине, знаете ли, за мен честта е над всичко.
— Да — каза Монсоро, — точно както и за тази целомъдрена госпожа.
— Добре, господине — отговори Бюси и кимна, — силни думи, но заслужени, и ще теглим чертата за всичко наведнъж. Но вижте какво: утре ме чака дуел с четирима аристократи, които вие познавате, и те имат предимство пред вас, затова моля за вашата любезност днес да ми позволите да се оттегля, като имате честната ми дума, че ще се срещнем отново когато и където пожелаете.
Монсоро сви рамене.
— Вижте, господине — продължи Бюси, — кълна се, щом се срещна с господата дьо Шомберг, д’Епернон, дьо Келюс и дьо Можирон, ще остана на ваше разположение — изцяло само на ваше разположение. Ако ме убият, няма как, ще бъдете отмъстен с тяхна помощ. Ако, напротив, бъда в състояние сам да си уредя сметките с вас…
Монсоро се обърна към своите хора:
— Хайде, дръжте го, мои храбреци!
— А — каза Бюси, — сбъркал съм: не ставало дума за дуел, а за убийство.
— Кълна се в дявола! — викна Монсоро.
— Да, виждам, че и двамата сме изпаднали в грешка. Но помислихте ли добре, господине: всичко това няма да се хареса на херцог д’Анжу.
— Точно той ме прати — отговори Монсоро.
Бюси трепна, Диана със стон вдигна ръце.
— Тогава — рече младежът — ще разчитам само на Бюси. Дръжте се, юнаци.
С мълниеносна скорост преобърна молитвената скамейка, придърпа масата и хвърли отгоре стола. Така за част от секундата вдигна нещо като отбранителен вал между себе си и враговете.
Беше толкова бърз, че куршумът, изстрелян от аркебузата, уцели само пейката и заседна в дъската. Същевременно Бюси катурна едно чудесно шкафче в стил Франсоа I и с него доукрепи твърдината си.
Диана остана скрита зад шкафчето. Тя разбираше, че не може да помогне на Бюси с нищо освен с молитвите си, и се молеше. Бюси я погледна, после обърна очи към противниците си, след това огледа импровизирания си бастион.
— Вече можете да заповядате — каза той, — но леко — шпагата ми боцка.
„Храбреците“, окуражавани от Монсоро, тръгнаха към Бюси, сякаш бяха на лов за глиган. Бюси ги чакаше приведен, с пламнали очи. Един от нападателите протегна ръка към пейката, за да я дръпне, но преди пръстите му да докоснат отбранителното съоръжение, шпагата на Бюси изскочи от амбразурата и порна ръката.
Нападателят извика и отстъпи към прозореца.
Бюси чу бързи стъпки в коридора и реши, че се е намерил между два огъня. Метна се към вратата да пусне резето, но тя вече се отваряше.
Младежът се дръпна крачка назад, за да може да се отбранява едновременно от старите и новите врагове.
Отвън нахлуха двама.
— О, скъпи мой господине — извика много познат глас, — закъсняхме ли?
— Реми! — зарадва се Бюси.
— И аз — обади се вторият глас. — Ама тук май убиват!
Бюси позна и него и изръмжа от радост.
— Сен-Люк!
— Съшият.
— А! — обърна се Бюси. — Сега, драгоценни господин дьо Монсоро, мисля, че ще е най-добре да ни пуснете навън, защото, ако не ни сторите път, ще минем през труповете ви.
— Трима при мен! — заповяда Монсоро.
Над перилата изникнаха нови трима нападатели.
— Виж ти! Май са цяла армия? — учуди се Сен-Люк.
— Боже милостиви, запази го — молеше се Диана.