— Как така? Не ги ли позна?
— Само единия, и то…
— И то?
— Не в лицето, кралю.
— Кой беше?
— Херцог дьо Майен.
— Майен? Онзи, заради когото ти…
— Вече не, сега сме квит.
— Ха! Разкажи ми, Шико.
— После, синко, после. Сега да се върнем към настоящето.
— „Confiteor“ — още повтаряше Горанфло.
— Охо, хванали сте пленник? — обади се изведнъж Крийон и сложи длан на рамото на монаха, а Горанфло въпреки съпротивата на цялата си телесна маса се огъна под тежестта й.
Монахът онемя.
Шико забави отговора и предостави на всички смъртни мъки, пораждани от големия ужас, да нахлуят за миг в сърцето на нещастния монах.
Онзи само дето втори път не загуби съзнание като видя толкова мъже, кипнали от гняв.
Най-накрая, след краткото мълчание, когато Горанфло сякаш чуваше вече тръбите на Страшния съд, Шико каза:
— Господарю, добре огледайте този монах.
Някой от присъстващите поднесе факла до лицето на Горанфло. Монахът затвори очи, за да си спести поне един от ужасите при преминаването от този на онзи свят…
— Проповедникът Горанфло! — учуди се Анри.
— „Confiteor, confiteor, confiteor“ — бързо-бързо заповтаря монахът.
— Същият — потвърди Шико.
— Онзи, който…
— Точно така — прекъсна го Шико.
— Охо! — с явно задоволство рече кралят.
Потта от лицето на Горанфло можеше да се събира с тасчета.
И как другояче, след като веднага се дочу звън на шпаги, сякаш самият метал беше живо същество и изгаряше от нетърпение.
Няколко души застрашително тръгнаха към монаха.
Той по-скоро почувства настъплението им, отколкото го видя, и слабо изстена.
— Чакайте — спря ги Шико, — трябва да посветя краля във всичко.
Малко се отдалечи с Анри и му пошепна:
— Сине мой, благодари се на Всевишния, че преди трийсет и пет години е позволил да се пръкне този свят човек, защото той спаси всички ни.
— Спасил ни е?
— Да. Тъкмо той ми разказа всичко за заговора. От алфа до омега.
— Кога?
— Преди осем дни. Така че, ако враговете на ваше величество го открият, можем да го смятаме за мъртъв.
Горанфло чу само последните думи: „Можем да го смятаме за мъртъв.“
И падна по очи, протегнал напред ръце.
— Достоен човек — каза кралят и доброжелателно погледна грамадата от месища, в която всеки друг би съзрял само материална маса, способна да погълне и утаен пламъка на разума, — достоен човек, ще го вземем под наше покровителство.
Горанфло улови милосърдния поглед на краля и лицето му стана като маска на античен паразит: едната половина се смееше до ухото, другата беше обляна в сълзя.
— И добре ще сториш, кралю — подзе Шико, — защото слуги като него са рядкост.
— Как мислиш, какво да го правим? — попита Анри.
— Мисля, че докато е в Париж, животът му е застрашен.
— Да му сложим охрана?
Горанфло го чу.
„Не е лошо — помисли си той. — Май ще се отърва само със затвор. Все пак е по-добре, отколкото машината за изтезания, особено ако храната е хубава.“
— Безполезно — отговори Шико. — Дай аз да го взема.
— Къде?
— При мен.
— Да, отведи го и се върни в Лувъра. Трябва да се срещна там с моите приятели и да ги подготвя за утрешния ден.
— Ставайте, преподобни отче — обърна се Шико към монаха.
— Той се гаври — изломоти Горанфло, — зло сърце.
— Ставай, добиче — тихо повтори гасконецът и го подритна с коляно отзад.
— Ах, заслужил съм си го! — възкликна Горанфло.
— Какво си говори той? — попита кралят.
— Спомня си всички свои тревоги — отговори Шико, — изброява всичките си мъки и тъй като му бях обещал покровителството на ваше величество, той сега горд от заслугите си казва: „Заслужил съм си го!“
— Горкият! — съжали го кралят. — Погрижи се за него както трябва, приятелю.
— Бъдете спокоен, кралю. Когато е с мен, нищо не му липсва.
— О, господин Шико — извика Горанфло, — скъпи мой господин Шико, къде ще ме пратят?
— Сега ще разбереш. Първо, благодари на негово величество, неблагодарно чудовище, благодари му.
— За кое?
— Благодари му, ти казвам?
— Ваше величество — запелтечи Горанфло, — ваше всемилостивейшо величество…
— Да — каза Анри, — знам за всичко, което сте направили по време на пътешествието си в Лион, на вечерта на Лигата и особено днес. Не се безпокойте, ще ви се отплатя достойно.
Горанфло въздъхна.
— Къде е Панург? — попита Шико.
— В конюшнята, клетото животно.
— Върви, яхни го и се върни при мен.
— Да, господин Шико.
Монахът се понесе с цялата скорост, която му беше достъпна, учуден, че гвардейците не го преследват.
— А сега, сине мой — каза Шико, — остави си двайсет души за ескорт, а десетима изпрати с господин дьо Крийон.