— Бюси — подхванаха Рибейрак и Ливаро, — кълнем се да убием или да бъдем убити.
— Господа — заяви Антраге и прибра шпагата в ножницата, — никаква милост, никаква жал, нали така?
Двамата му другари протегнаха ръце над тялото на Бюси.
— Никаква милост, никаква жал — повториха те.
— Но сега ние сме само трима срещу четирима — каза Ливаро.
— Вярно е, но никого не сме убивали предателски — отговори Антраге, — а бог дарява сила на невинните. Сбогом, Бюси!
— Сбогом, Бюси — отговориха неговите спътници.
И те напуснаха този проклет дом с мъртвешки лица и с ужас в душите.
Заедно с образа на смъртта отнесоха от него и онова дълбоко отчаяние, което удесеторява силите. В този дом ги изпълни и благородното негодувание, което възвисява човека над смъртната му същност.
За четвърт час тълпата така беше нараснала, че младежите с труд си пробиха път.
Когато стигнаха до мястото на двубоя, видяха противниците си: едни седнали по камъните, други живописно разположени по дървените огради.
Смутени от закъснението, анжуйците ускориха ход.
С четиримата миньони бяха и четиримата им коне-гледачи.
Четирите шпаги лежаха на земята, сякаш почиваха в очакване, подобно на стопаните си.
— Милостиви господа — каза Келюс и се изправи с леко презрителен поклон, — имахме честта да ви чакаме.
— Извинете ни, господа — отговори Антраге, — но щяхме да дойдем и преди вас, ако не беше закъснението на един от моите другари.
— Господин дьо Бюси? — попита д’Епернон. — Наистина не го виждам. Май тази сутрин ще трябва да го доведем за ухото.
— Толкова сме чакали — намеси се Шомберг, — ще почакаме още.
— Господин дьо Бюси няма да дойде — уведоми ги Антраге.
Огромно изумление се изписа по лицата на всички, само лицето на д’Епернон изразяваше нещо друго.
— Няма ли да дойде? — извика той. — Аха! Значи най-храбрият измежду храбрите се е уплашил?
— Не е възможно — възрази Келюс.
— Прав сте, господин дьо Келюс — потвърди Ливаро.
— Но защо няма да дойде? — попита Можирон.
— Защото е мъртъв — отговори Антраге.
— Мъртъв?! — възкликнаха миньоните.
Д’Епернон мълчеше, леко пребледнял.
— Убит е предателски! — продължи Антраге. — Нима не знаехте, господа?
— Не — каза Келюс, — откъде да сме знаели?
— А и вярно ли е? — попита д’Епернон.
Антраге измъкна шпагата си:
— Толкова вярно, колкото е вярно, че това по шпагата ми е неговата кръв.
— Убит! — извикаха тримата приятели на краля. — Господин дьо Бюси е убит!
Д’Епернон продължи да клати глава със съмнение.
— Тази кръв крещи за възмездие — каза Рибейрак, — нима не чувате, господа?
— А, това ли било! — обади се Шомберг. — Струва ми се, че във вашите скръбни слова се крие някакъв намек?
— Кълна се в бога, да — каза Антраге.
— Какво означава всичко това? — възкликна Келюс.
— Търси онзи, който би имал полза от престъплението, казват служителите на закона — промърмори Ливаро.
— Слушайте, господа, няма ли да ни обясните високо и ясно — екна гласът на Можирон.
— Затова сме дошли — отвърна Рибейрак — и имаме повече от необходимите причини поне по сто пъти да убием.
— Тогава бързо шпагите — каза д’Епернон, като измъкна шпагата си от ножницата — и да свършваме по-скоро.
— О! Колко бързате, господин гасконецо! — отбеляза Ливаро. — Не се перчехте така, когато бяхме четирима на четирима.
— По наша вина ли сте само трима? — отговори а’Епернон.
— Да, по ваша — възкликна Антраге. — Той загина, защото някому е било изгодно да е мъртъв и да не е на бойното поле. Отсечена му е китката, та да не може повече тази ръка да държи шпагата. Той загина, защото някому е било нужно на всяка цена да затвори очите му, чиято мълния би ослепила и четирима ви наведнъж. Разбрахте ли? Достатъчно ясен ли съм?
Шомберг, Можирон и д’Епернон изкрещяха яростно.
— Достатъчно, господа, достатъчно — каза Келюс. — Дръпнете се, господин д’Епернон. Ще се бием трима на трима. Тогава тези господа ще видят способни ли сме, въпреки че правото е на наша страна, да се възползваме от нещастието, което оплакваме също като тях. Заповядайте, милостиви господа, заповядайте — добави той, като отметна назад шапката си и повдигна лявата ръка, а с дялната размаха шпагата, — заповядайте, и като видите как се сражаваме под открито небе, пред погледа на бога, ще си дадете сметка, дали ние сме убийците. По местата, милостиви господа, по местата.
— О, мразех ви — възкликна Шомберг, — но сега вече не мога да ви понасям!
— А аз — допълни Антраге — преди час просто бих ви убил, но сега ще ви накълцам на парчета. В позиция, господа, в позиция!