Раздвижването върна Келюс към живота.
Той отвори очи.
— Антраге, кълна се в честта си — каза Келюс, — не съм виновен за смъртта на Бюси.
— О, вярвам ви, господине — произнесе трогнат Антраге, — вярвам ви.
— Бягайте — пошепна Келюс, — бягайте, кралят няма да ви прости.
— Не мога да ви оставя така, господине — възрази Антраге, — дори ако ме чака ешафод.
— Бягайте, младежо — намеси се и Шико, — не предизвиквайте бога. Спасили сте се по чудо, не искайте две чудеса за един ден.
Антраге се приближи до Рибейрак. Той още дишаше.
— Какво стана? — попита Рибейрак.
— Победихме — отговори Антраге тихо, за да не унижи Келюс.
— Благодаря — рече Рибейрак. — Остави ме.
И отново загуби съзнание.
Антраге вдигна шпагата си, изпусната по време на битката, след това и шпагите на Келюс, Шомберг и Можирон.
— Довършете ме, господине — каза Келюс, — или ми оставете шпагата.
В очите на ранения блеснаха сълзи.
— Ние можехме да станем приятели — пошепна той.
Антраге му подаде ръка.
— Хубаво! — каза Шико. — Това наистина е рицарска постъпка. Но бягай, Антраге, ти заслужаваш да живееш.
— А моите приятели? — попита младежът.
— Ще се погрижа за тях, както за приятелите на краля.
Антраге наметна плаща, който му подаде конярят, загърна се, за да не личи кръвта, с която беше наплискан, и оставил мъртвите и ранените сред пажовете и слугите, се отдалечи през вратите Сент-Антоан.
Глава 58
Епилог
Кралят, блед от безпокойството, потръпваше от най-малкия шум, крачеше в оръжейната зала и като човек с опит в подобни истории, се опитваше да пресметне времето, което ще е необходимо на неговите приятели, за да се срещнат с противниците и да се сразят с тях, като не забравяше и всички произтичащи от техните характери, сила и ловкост възможности — добри и лоши.
— Сега — си каза в началото — вървят по улица Сент-Антоан. Сега влизат в ограденото. Вадят шпагите. Вече се бият.
При тези думи горкият крал, цял разтреперан, захвана да се моли.
Но благочестивите молитви, които мълвяха устните му, не досягаха неговата душа, погълната от други чувства.
След няколко минути той се изправи.
— Дано Келюс си спомни — рече той — за онзи контраудар, който му показах: париране с шпагата и удар с кинжала. Шомберг, той е хладнокръвен, би трябвало да убие онзи Рибейрак. Можирон, стига да не стане нещо лошо, лесно ще се справи с Ливаро. Но д’Епернон! О! Той е загубен. Добре поне, че точно той не е най-големият ми любимец. Но не става дума само за неговата смърт, по-лошото е да не би, когато той умре, Бюси, страшният Бюси, да се нахвърли върху другите. Той ще се справи с всички. Ах! Горкият ми Келюс! Горкият Шомберг! Горкият Можирон!
— Господарю — чу се отвън гласът на Крийон.
— Нима вече?… — възкликна кралят.
— Не, господарю, още няма никакви новини само дето херцог д’Анжу моли за позволение да говори с ваше величество.
— За какво? — попита кралят през вратата.
— Време било да разкаже на ваше величество, каква услуга ви бял направил и съобщението му донякъде щяло да успокои ваше величество.
— Добре, доведете го.
В мига, когато Крийон вече се обръщаше, за да изпълни нареждането, по стълбите отекнаха бързи крачки и се чу глас, обърнат към Крийон:
— Искам веднага да говоря с краля.
Кралят го позна и отвори вратата.
— Влез, Сен-Люк, влез — покани го той. — Кажи. Но какво ти е, боже господи? Какво е станало? Мъртви ли са?
Сен-Люк, блед, без шпага, целият в кръв, почти се втурна в стаята.
— Господарю — извика той, като се хвърли на колене пред краля, — мъст! Дойдох да ви моля за мъст!
— Горкият ми Сен-Люк — каза кралят, — какво има? Кажи! Кой те докара до такова отчаяние?
— Господарю, един от вашите най-благородни поданици, един от най-смелите ви воини…
И не можа да продължи.
— А? — обади се Крийон, сигурен, че всички тези определения и най-вече последното можеха да се отнасят само за него.
— … е убит тази нощ, убит е предателски — завърши Сен-Люк.
Кралят, чиито мисли бяха заети само с едно, си пое по-спокойно дъх. Явно не е никой от четиримата му приятели, защото се беше видял с тях сутринта.
— Предателски убит тази нощ, ли казваш? За кого говориш, Сен-Люк?
— Господарю, знам много добре, вие не го обичате — продължи Сен-Люк. — Но той беше верен на краля и при необходимост, кълна ви се, щеше да пролее кръвта си до последна капка. Иначе не би бил мой приятел.
— Аа? — сякаш взе да разбира кралят.
И мигновен блясък, ако не на радост, то най-малкото на надежда, озари лицето му.