И се изтегна в креслото, като се обгради от всички страни с възглавници и възглавнички.
— Е, как се чувствате, ваше величество?
— Добре — отзова се кралят. — А ти?
— Отлично. Лека нощ, Анри.
— Лека нощ, Шико, само гледай да не заспиш.
— Чумата да ме тръшне! Не се и каня — каза Шико и широко се прозя.
И двамата затвориха очи, кралят — за да се престори на заспал, а Шико — наистина да заспи.
Глава 9
За това, как гласът господен се излъга и разговаря с Шико, въобразил си, че говори с негово величество
Близо десетина минути кралят и Шико лежаха в пълно мълчание почти без да помръднат. Но изведнъж Анри потръпна като ужилен, рязко се надигна на лакти и седна в постелята.
Това раздвижване на краля и вдигнатият от него шум измъкнаха Шико от състоянието на сладката дрямка, предхождаща съня, и той също зае седнало положение.
Кралят и шутът се спогледаха с пламтящи очи.
— Какво има? — тихо попита Шико.
— Същият полъх — още по-тихо отвърна кралят. — Ето, пак.
В този миг една от свещите в ръката на златния сатир угасна, след нея втора, трета и, накрая, четвъртата и последна.
— Охо! — каза Шико. — Бива си го ветрецът.
Не успя да завърши последната дума, когато светилникът на свой ред угасна и сега стаята бе осветявана само от последните отблясъци на огъня, догарящ в камината.
— Горещо — промърмори Шико и се измъкна от креслото.
— Сега той ще заговори — простена кралят и скри глава под завивката. — Сега ще заговори.
— Ще го чуем — каза Шико.
И наистина в спалнята се разнесе дрезгав и от време на време изсвирващ глас, който излизаше сякаш някъде от прохода между стената и леглото на краля.
— Закоравял грешнико, тук ли си?
— Да, да, господи — отзова се Анри с тракащи зъби.
— Охо! — каза Шико. — Ама че простуден глас. Нима и на небесата може да хванеш хрема? Но все едно страшничко си е.
— Чуваш ли ме добре? — попита гласът.
— Да, господа — с мъка изтръгна от гърлото си Анри, — слушам, прегънат под тежестта на твоя гняв.
— Мислиш ли, че си изпълнил всичко, което исках от теб — продължи гласът, — като се зае да вършиш всякакви глупости през деня? Това е само за лице — дълбоко в теб сърцето ти остава непроменено.
— Отлично казано — одобри Шико. — Всичко е правилно.
Прилепените за молитва длани на краля трепереха и приплясваха една в друга. Шико се приближи плътно до неговото легло.
— Е, как — прошепна Анри, — сега вече вярваш ли, нещастнико?
— Почакайте — каза Шико.
— Какво си намислил да правиш?
— По-тихо! Измъкни се от постелята си, само че тихо, и ме пусни на твоето място.
— Защо да правя това?
— За да може господният гняв да връхлети първо върху мен.
— Мислиш ли, че тогава той ще ме пощади?
— Не гарантирам, но нека опитаме.
И с ласкава настойчивост Шико избута краля от постелята му и се намести в нея.
— Сега, Анри — каза той, — седни в моето кресло и не ми пречи.
Анри се подчини, той взе да разбира.
— Не чувам да ми отговаряш — отново се раздаде гласът, — това потвърждава твоята закоравялост в греховете.
— О, прости ми, прости ми, господи! — замоли се Шико с гъгнивия глас на краля.
След това се наклони към Анри и прошепна: — Забавно, дявол да го вземе! Разбираш ли, сине мой, Господ бог не разпозна Шико.
— И какво от това? — учуди се Анри. — Какво искаш да докажеш?
— Потърпи малко, тепърва има какво да чуеш.
— Нечестивецо! — загърмя гласът.
— Да, господи, да — побърза да се съгласи Шико, — да, аз съм закоравял грешник, непоправим развратник.
— Тогава признай престъпленията си и се покай.
— Признавам — каза Шико, — че се държах като истински предател с моя братовчед Конде, чиято жена прелъстих, и се разкайвам.
— Какви, какви ги дрънкаш там? — зашепна кралят. — Замълчи, моля ти се! Тази история отдавна вече никого не интересува.
— Ах, вярно — съгласи се Шико, — да минем по-нататък.
— Говори — заповяда гласът.
— Признавам — продължи мнимият Анри, — че най-безсрамно ограбих поляците: те ме избраха за крал, а аз офейках една нощ с всички скъпоценности на кралството и сега се разкайвам за това.
— Ах, ти, безделнико — изсъска Анри, — какво си решил да припомняш? Всичко това е забравено.
— На всяка цена трябва и по-нататък да го залъгваме — възрази Шико. — Доверете ми се. Признавам — отново взе да гъгне шутът, — че похитих френския престол от своя брат херцог д’Алансон, на когото той принадлежеше по право, след като аз, отказал се по законен ред от френската корона, се съгласих да седна на полския трон, и сега се разкайвам за това.