Глава 10
За това, как Бюси се отправи в търсене на съня си, все по-силно убеден, че всичко е било наяве
Бюси и херцог д’Анжу напуснаха Лувъра дълбоко замислени: херцогът се опасяваше от последиците на дръзкия си разговор с краля, към който го подтикна Бюси, а мислите на Бюси витаеха както и преди около събитията през миналата нощ.
„В края на краищата — разсъждаваше той на път за двореца си, след като се сбогува с херцога, чието мъжествено и решително поведение той възнесе до небесата, — в края на краищата едно нещо не подлежи на съмнение: мене ме нападнаха, аз се защитавах, накрая ме раниха; раната ми в десния хълбок още се обажда, и то доста силно. И така, докато се биех с миньоните, виждах стената на Турнелския дворец и зъбчатите кули на Бастилията толкова добре, както сега виждам там в далечината кръста върху черквата Пти-Шан; бях нападнат на площада пред Бастилията малко преди да стигна Турнелския дворец, между улиците Сент-Катрин и Сен-Пол, а аз бях тръгнал за Сент-Антоанското предградие да взема писмото от кралицата на Навара. Нападнаха ме близо до една врата с прозорче, през което, след като вратата зад мене се затвори, гледах Келюс, чиито страни бяха от бели по-бели, а очите му горяха. Озовах се в някакво антре със стълбище в единия му край. Спънах се в първото стъпало на стълбището и паднах в несвяст. После започна моят сън. После студеният вятър ме върна в съзнание: лежах на ръба на рова край Тампл, около мен стояха някакъв монах, някакъв месар и още — една бабичка.
Обикновено напълно и много бързо забравям сънищата си, а този все по-ярко оживява в паметта ми, въпреки че времето го отдалечава все повече от мен. Ах — помисли Бюси, — в това е и цялата загадка…“
През това време той стигна до входа на своя дворец, спря се, облегна се на стената и затвори очи.
— Господи, невъзможно е един сън да остави в душата такава ярка следа — каза си той. — Аз виждам стаята, фигурите върху гоблените, виждам рисувания таван, кревата от резбован дъб със завеси от бяла коприна, бродирана със златни нишки, виждам портрета, виждам русата дама, макар, може би, тя и да не е излязла от портрета, в това отношение не съм много наясно. Най-сетне, аз виждам доброто и весело лице на младия лекар, когото бяха довели при мен със завързани очи; изобщо главата ми е пълна с всевъзможни образи и подробности. Да си повторим всичко още веднъж: гоблените, таванът, резбованият креват, коприненият бял балдахин със златни нишки, портретът, жената, лекарят. Хайде! Хайде! Кълна се, че ще издиря къде се намира всичко това и ще бъда последният нещастник, ако не постигна своето. А най-важното — завърши за себе си Бюси, — за да бъде всичко както трябва, ще се облечем по-подходящо за нощни разходки, и — към Бастилията.
Едва ли това решение можеше да се нарече разумно. Защото кой разумен човек, изложил се на нападение в някоя глуха уличка и по чудо избегнал смъртта, ще се отправи на следния ден, и то в същия приблизително час, да търси мястото на произшествието? Бюси обаче се канеше да постъпи тъкмо така. Без повече да умува, той се качи горе в стаите си и заповяда на посветения в лекарското изкуство слуга, когото държеше за такива случаи, да превърже по-стегнато раната му, нахлузи високи ботуши, стигащи до средата на бедрата, избра най-добрата си шпага, загърна се в плаща си, седна в носилката, спря я в края на улица Роа-дьо-Сисил, слезе от носилката, нареди на своите хора да го чакат и закрачи по улица Сент-Антоан към площад Бастилия.
Беше около девет часа вечерта. Бе даден вече сигналът да се загасят светлините. Парижките улици опустяха. През деня слънцето бе надниквало от време на време и духаше топъл вятър, ето защо всичко се топеше, локвите с ледена вода и пълните с кал ями бяха превърнали площада на Бастилията в почти непроходима местност, покрита с езера и трапища; той бе опасан от минаващ покрай самата крепостна стена път, за който вече говорихме.
След като си изясни къде се намира, Бюси започна да търси мястото, където бяха ранили коня му и, както му се стори, го намери. След това той възстанови в паметта си своите отстъпления и атаки и ги повтори наум. Огледа фасадите на съседните къщи с надеждата да открие вратата с нишата, в която бе потърсил по-голяма сигурност за защитата си, и с прозорчето, през което бе наблюдавал Келюс. Ала всички врати бяха в ниши и почти във всяка от тях имаше прозорче, през което се виждаше тъмно тясно антре. По волята на съдбата зад три-четвърти от всички входни врати имаше такива антрета и съображението за тяхното наличие няма да ни се стори толкова безсмислено, ако си спомним, че в ония времена парижките буржоа не са имали портиери.