— По дяволите! — с явна досада заключи Бюси. — Ако трябва, ще почукам на всяка врата и ще разпитам всички стопани, ако трябва, ще изхарча хиляда екю, за да развържа езиците на всички лакеи и всички стари бабички, но ще разбера онова, което искам да разбера. Тук има петдесет къщи, по десет на вечер прави пет вечери и аз ще ги пожертвам. Само че ще трябва да почакам, докато земята изсъхне.
Бюси вече завършваше монолога си, когато забеляза в далечината поклащаща се, бледа светлинка, която се отразяваше в локвите подобно на светлината на фар в морето и се движеше към него.
Светлинката се приближаваше бавно и неравномерно; от време на време спираше, понякога се отклоняваше наляво или надясно, понякога спираше изведнъж, започваше внезапно да подскача като блуждаещ огън, сетне спокойно тръгваше напред, но скоро отново започваше да криволичи.
— Не ще и дума, Бастилията е необикновено място — каза си Бюси. — Но ще почакаме, каквото и да става.
И с тези думи той се нагласи по-удобно: загърна се с плаща си и се скри в най-близката ниша. Нощта бе от тъмна по-тъмна и на четири крачки отпреде си човек не можеше да различи нищо.
Светлинката продължаваше да се приближава и да описва най-чудновати кръгове. Но тъй като Бюси не беше суеверен, оставаше с убеждението, че тази светлина не е естествен блуждаещ огън, от ония, които внушаваха такъв страх на пътниците в средните векове, а е чисто и просто някакъв фенер, размахван от нечия ръка, която на свой ред бе прикрепена към нечие тяло.
И наистина след няколко секунди на очакване това предположение се потвърди. На тридесетина крачки от себе си Бюси забеляза черен силует, удължен и тънък като стълб, постепенно силуетът прие очертанията на човешка фигура; човекът държеше в ляната си ръка фенер и ту го изнасяше с ръката си напред, ту встрани, ту надолу към краката си. Отначало Бюси помисли, че непознатият е член на почтеното братство на пияниците, тъй като само с пийнало състояние можеха да се обяснят нелепите му движения и философското спокойствие, с което той пропадаше в калните ями и шляпаше по локвите.
В един миг той дори се подхлъзна на разтопения лед: Бюси дочу глух звук, видя как фенерът стремително полетя надолу, и помисли, че нощният пияница едва се крепи на краката си и се мъчи да запази равновесие.
Към този „служител на Бакхус“, както метр Ронсар би нарекъл непознатия, Бюси вече изпитваше съчувствието, което благородните сърца изпитват към пияниците, оказали се в късни доби на улицата, и едва не се спусна да му се притече на помощ, когато фенерът полетя нагоре с бързина, свидетелстваща, че неговият притежател демонстрира значително по-голяма устойчивост, отколкото можеше да се допусне на пръв поглед.
— На ти сега — каза си Бюси, — предстои ни май още едно приключение.
И тъй като фенерът възобнови движението си напред и, изглежда, се носеше точно към мястото, където се намираше Бюси, младият човек се прилепи по-плътно до стената.
Фенерът се приближи с още десетина крачки и в обсега на неговата светлина нашият герой забеляза нещо поразително — очите на човека с фенера бяха вързани.
„Ей богу! — каза си Бюси. — Що за щуротия да си играе на жмичка с феиер в ръка, особено по това време и в тая киша? Да не би пък отново да спя и сънувам?“
Бюси изчакваше. Човекът със завързаните очи направи още пет или шест крачки.
— Господи, боже мой — изненада се Бюси, — той май си приказва самичък. Не, той не е нито пияница, нито умопобъркан. Той е математик и се опитва да реши някаква задача.
Последното заключение на нашия наблюдател се основаваше на думите, които чу да произнася човекът с фенера.
— Четиристотин осемдесет и осем, четиристотин осемдесет и девет, четиристотин и деветдесет — тихо броеше той. — Трябва да е тук някъде.
И тайнственият непознат надигна превръзката от очите си, приближи се до вратата на дома, пред който бе спрял, и внимателно започна да я изучава.
— Не — установи той, — явно не е тази врата. След това отново нахлузи превръзката на очите си и продължи пътя си, като все така броеше на глас:
— Четиристотин деветдесет и едно, четиристотин деветдесет и две, четиристотин деветдесет и три, четиристотин деветдесет и четири… Тук трябва вече да е „горещо“.
Той отново надигна превръзката от очите, приближи се до най-близката до Бюси врата, огледа я с не по-малко внимание от първата и отново заговори:
— Хъм! Хъм! Като че ли тази ще е. Не… да, да… не, дяволски врати, приличат си една на друга като две капки вода.
„До същия извод стигнах и аз — каза си Бюси. — Този математик започва да ме изпълва с уважение.“