Непознатият отново сложи превръзката върху очите си и продължи нататък.
— Четиристотин деветдесет и пет, четиристотин деветдесет и шест, четиристотин деветдесет и седем, четиристотин деветдесет и осем, четиристотин деветдесет и девет… Ако срещу мен сега има врата — произнесе той, — трябва да е онази…
Врата наистина имаше, и то тъкмо тази, в чиято ниша се беше притаил Бюси, така че, когато предполагаемият математик свали превръзката, видя точно пред себе си нашия герой.
— И какво? — заинтересува се Бюси.
— Господи! — отстъпи потресен назад любителят на нощните разходки.
— Това се казва среща! — каза Бюси.
— Възможно ли е? — възкликна неизвестният.
— Както виждате, възможно е, но случаят наистина е необикновен. Та значи вие сте същият онзи лекар?
— А вие същият онзи благородник?
— Както виждате.
— Исусе Христе! Какъв късмет!
— Значи, същият лекар — продължи Бюси, — който снощи превърза благородника, получил удар с шпага в бедрото?
— Без всякакво съмнение.
— Аз също ви познах веднага. Трябва да ви кажа, че имате нежна, лека ръка и в същото време много умела.
— Ах, господине, най-малко вас очаквах да срещна тук.
— А какво търсите?
— Къщата.
— Ааа, къщата ли? — учудено запита Бюси.
— Да.
— Ще рече, вие не знаете къде се намира тя?
— Как мога да я знам — отвърна младият човек, — след като ми вързаха очите, преди да ме отведат в нея?
— Значи вас са ви вкарали със завързани очи?
— Именно.
— Сигурен ли сте обаче, че наистина сте идвали в този дом?
— В този или в един от съседните. В кой именно, не съм сигурен, затова съм се захванал да го търся…
— Прекрасно — каза Бюси, — значи всичко това не е било сън…
— Кое всичко? Какъв сън?
— Трябва да ви призная, любезни, че цялото това приключение с изключение на удара с шпагата естествено, ми се струваше просто сън.
— Разбирам ви — каза младият лекар, — в това не виждам нищо удивително, господине.
— Как така?
— Самият аз мислех, че в цялата тази история има някаква тайна.
— Да, любезни, и тъкмо нея искам да разкрия. Да се надявам ли на помощта ви?
— Иска ли питане?
— Дайте ми ръката си. Но преди това ще ви попитам…
— Слушам ви.
— Как се казвате?
— Господине — отвърна младият лекар, — не бих искал да приема за обиден въпроса ви. Знам, че, както го изисква добрият тон, на въпроса ви би трябвало да вдигна гордо глава и изпъчен да попитам на свой ред: „А вие, господине, няма ли да ми се представите?“ Но вие имате дълга шпага, а аз само ланцет, при това видът ви е на знатен благородник, а аз, измокрен до кости и в кал до кръста, трябва да ви се струвам някакъв нехранимайко. Затова ще ви отговоря просто и чистосърдечно: казвам се Реми льо Одоен.
— Прекрасно, господине, премного съм ви благодарен. Колкото до мен, аз съм граф Луи дьо Клермон, сеньор дьо Бюси.
— Бюси д’Амбоаз? Героят Бюси! — възторжено възкликна младият медик. — Гледай ти! Господине, нима вие сте същият онзи знаменит Бюси, полковникът, който, който… О!
— Същият, господине. А сега, когато си изяснихме кои сме, бъдете така добър да задоволите любопитството ми, въпреки че сте толкова измокрен и изкалян.
— Наистина — каза младият човек и заоглежда съкрушен доста късите си панталони, целите опръскани с кал, — наистина, подобно на Епаминонд Тивански, ще трябва, очевидно, да прекарам три дни вкъщи, доколкото гардеробът ми разполага всичко на всичко само с едни панталони и един камизол. Но, извинете, вие ме попитахте като че ли нещо?
— Да, господине, бих желал да знам как попаднахте в този дом?
— По най-простия и едновременно с това много сложен начин. Съдете сам.
— Да чуя.
— Господин графе, дължа да ви се извиня. Бях толкова потресен, че се обръщах към вас, без да назовавам вашата титла.
— Това са чисти дреболии, продължавайте.
— Господин графе, ето цялата ми история: живея на улица Ботрйи на петстотин и две крачки оттук. Макар само беден ученик на хирург, смея да ви уверя, че ръката ми е доста умела.
— Аз самият имах случая да се убедя в това — каза Бюси.
— Учих се усърдно — продължи младият човек, — но не можах да си намеря пациенти. Казвам се, както вече ви се представих, Реми льо Одоен; Реми — защото такова име са ми дали при кръщенето, а Одоен — защото съм се родил в Нантей-льо-Одоен. Преди седем-осем дни зад Арсенала някакъв клетник бе намушкан с нож, аз му заших корема и много сполучливо натиках вътре червата му, които се бяха изсипали. Тази операция ми донесе известност наоколо и, изглежда, благодарение на това имах снощи щастието да бъда събуден от едно приятно гласче.