— Глас на жена? — възкликна Бюси.
— Да, но не бързайте с изводите, графе, колкото и селяндур да съм, все пак можах да разбера, че това е глас на прислужница. В това отношение не мога да се излъжа, много по-често ми се случва да имам работа с прислужници, отколкото с госпожи.
— И какво направихте?
— Вдигнах се от леглото и отидох да отворя вратата, но едва бях проврял глава, когато две малки, не твърде нежни, но и не прекалено загрубели ръчички ми сложиха върху очите превръзка.
— Без нито дума да ви кажат при това?
— Не, защо, беше ми казано: „Вървете с мен, без да се опитвате да разберете къде ви водя, мълчете, ето вашето възнаграждение.“
— Какво беше то?
— Кесия с пистоли, която ми бе пъхната в ръката.
— Аха! А какво отговорихте вие?
— Че съм готов да последвам моята очарователна водачка. Не знаех колко е очарователна, но си помислих, че блага приказка пари не струва.
— И я последвахте без възражения, без да искате някакви гаранции за сигурността си?
— Често ми се е случвало да чета в книгите за подобни истории и съм забелязал, че за лекаря те винаги завършват с нещо приятно. И така, аз тръгнах с непознатата, както вече имах честта да ви доложа; стъпвахме по твърда земя, през нощта беше замръзнало, и аз преброих четиристотин, четиристотин и петдесет, петстотин, и накрая петстотин и две крачки.
— Отлично — каза Бюси, — постъпили сте много умно. И сега трябва да бъдем според вас пред същата врата?
— Във всеки случай някъде наблизо, защото този път можах да преброя четиристотин деветдесет и девет крачки. Естествено хитрото девойче би могло да ме поведе по заобиколен път — според мен то бе способно да ми изиграе такъв номер.
— Да допуснем, че прислужницата се е погрижила за подобни предпазни мерки, все пак, дори да е била по-хитра от самия дявол, би могла да изтърве нещо излишно, да назове нечие име?
— Абсолютно нищо.
— А вие самият не забелязахте ли нещо?
— Само което може да усетиш с допира на пръстите, научени в някои случаи да ни заменят очите, тоест — вратата, обкована с гвоздеи, антрето зад вратата и стълбището в дъното на антрето.
— Отляво ли?
— Точно така. Дори преброих стъпалата.
— Колко бяха?
— Дванайсет.
— И веднага след това входа?
— Мисля, че отначало имаше коридор: отваряха се три врати.
— Добре.
— А после чух глас. Ах, този път това бе гласът на госпожицата — толкова нежен и мелодичен.
— Да, да. Това беше нейният глас.
— Естествено нейният.
— Нейният, нейният, кълна ви се.
— Ето все пак нещо, в което можете да се закълнете. По-нататък ме вмъкнаха в една стая, където лежахте вие и ми разрешиха да сваля превръзката от очите си.
— Всичко е точно.
— И тогава ви видях.
— Къде се намирах?
— На едно легло.
— На едно легло с балдахин от бяла коприна, бродирана със златни цветя?
— Да.
— А стените на стаята бяха обкичени с гоблени, нали?
— Правилно.
— А върху тавана бяха изрисувани фигури?
— Точно така, а между прозорците…
— Портрет?
— Именно.
— На осемнайсет-двайсетгодишна жена?
— Да.
— Блондинка?
— Да, несъмнено.
— Прекрасна като ангел?
— Още по-прекрасна!
— Браво! И какво направихте?
— Превързах ви.
— При това отлично, честна дума!
— Постарах се, колкото мога.
— Превъзходно ме превързахте, просто превъзходно, милостиви господине, тази сутрин раната ми беше почти затворена и стана розова.
— Това го дължите на мехлема ми; мисля, че въздействието му е отлично, понеже, преди да го приложа на друг, съм го изпробвал неведнъж върху собствената си кожа на най-различни места по тялото и — кълна ви се! — два-три дни след това раните напълно се затварят.
— Любезни ми господин Реми — възкликна Бюси, — вие сте забележителен човек, вие ме предразположихте изцяло към себе си… Но по-нататък? Какво стана по-нататък? Разказвайте.
— По-нататък вие отново загубихте съзнание. Гласът ме попита какво ви е състоянието.
— Откъде ви питаше?
— От съседната стая.
— Значи не видяхте самата дама?
— Не, не я видях.
— Какво й казахте?
— Казах й, че раната не е опасна и че ще се затвори след двадесет и четири часа.
— А тя остана ли доволна?
— Ужасно. Тя възкликна: „Боже мой, какво щастие!“
— Казала е: „Какво щастие!“? Мили господин Реми, ще ви позлатя целия, но продължавайте, продължавайте… или!
— Това беше всичко, по-нататък няма нищо. След като ви превързах, нямах повече работа там. Гласът ми каза: „Господин Реми…“