— Гласът знаеше името ви?
— Разбира се, все заради същия нещастник, когото бяха намушкали с нож. Помните ли, преди малко ви споменах?
— Вярно, вярно; и така, гласът ви каза: „Господин Реми…“
— „Останете докрай човек на честта, не подлагайте на опасност една бедна жена, поддала се на състраданието; завържете си очите и се оставете да ви върнат у дома ви, без да се опитвате да надничате по пътя.“
— Обещахте ли й?
— Дадох й дума.
— Устояхте ли на думата си?
— Както виждате — простодушно отвърна младият човек, — иначе не бих търсил сега вратата.
— Добре — каза Бюси, — това е великолепна черта на характера ви, показваща, че вие сте галантен кавалер и макар че всичко в мен кипи от злоба, не мога да не ви кажа: ето ви ръката ми, господин Реми.
И възхитеният Бюси протегна ръката си на младия лекар.
— Господине! — възкликва трогнатият Реми.
— Стиснете я, стиснете я, вие сте достоен да бъдете благородник.
— Господине — отзова се Реми, — вечно ще се гордея с това, че имах честта да стисна ръката на храбрия Бюси д’Амбоаз. Ала моята съвест остава неспокойна.
— Това пък защо?
— В кесията имаше десет пистола.
— И какво?
— Това е твърде много за един лекар, който получава за визитация пет су, ако изобщо решат да му платят, и аз търсех да открия дома…
— За да върнете кесията ли?
— Именно.
— Любезни господин Реми, вие сте твърде добросъвестен, кълна ви се; спечелили сте честно тези пари, те ви се полагат по право.
— Мислите ли? — с явно облекчение попита Реми.
— Отговарям за думите си, макар че най-малко тази дама е следвало да се разплаща с вас, ами че аз съвсем не я познавам, нито пък тя мен.
— Ето ви още една причина да върна парите. Сам виждате.
— Исках само да кажа, че аз също ви оставам длъжник.
— Вие мой длъжник?
— Да, и аз ще ви се изплатя. С какво се занимавате в Париж? Хайде, разкажете ми. Поверете ми вашите тайни, любезни господин Реми.
— С какво се занимавам в Париж ли? Да, всъщност с нищо, господин графе, но бих могъл да върша все нещо, ако имах пациенти.
— Да смятаме тогава, че ви е провървяло; за начало ви предоставям един пациент: самия себе си. Повярвайте ми, ще имате голяма практика! Не минава ден, в който да не продупча най-прекрасното творение на създателя или някой да не повреди великолепния образец на неговата работа в мое лице. Е как, съгласен ли сте да се заемете с кърпенето на дупките по моята кожа или на онези, които самият аз ще продупча в нечия чужда?
— Ах, господин графе — отвърна Реми, — аз имам толкова малко заслуги…
— Напротив, вие сте именно човекът, който ми трябва, дявол да го вземе! Ръката ви е лека като на жена, и с този мехлем Ферагюс…
— Господине!
— Вие ще останете да живеете при мен, ще имате на разположение собствени стаи и собствени слуги; съгласявайте се или, честна дума, ще ме хвърлите в бездната на отчаянието. Още повече че вашата работа не е приключила: трябва да смените превръзката ми, любезни господин Реми.
— Господин графе — отвърна младият лекар, — аз съм в такъв възторг, че не знам как да изразя радостта си. Ще имам работа! Ще имам пациенти!
— Е не, казах ви, че ви вземам само за себе си… и за моите приятели естествено. А сега — нищо друго ли не си спомняте?
— Нищо.
— Щом е така, помогнете ми да си обясня някои неща, ако е възможно.
— Как именно?
— Виждате ли… вие сте наблюдателен човек: броите крачките си, опипвате стените, запомняте гласовете. Не знаете ли защо след като сте ме превързали, се озовах на ръба на рова край Тампл?
— Вие?
— Да… аз… Може би сте помагали при пренасянето ми?
— В никакъв случай! Напротив, ако бяха поискали моя съвет, аз решително щях да се възпротивя срещу такова преместване. Студът можеше да ви напакости извънредно много.
— Не мога да си обясня как е могло да стане това. Желаете ли да продължим заедно издирването на този дом?
— Готов съм на всичко, което е угодно на вас, господине, но се боя, че от това няма никаква полза — всички къщи тук са напълно еднакви.
— Тогава — каза Бюси — трябва да ги огледаме през деня.
— Да, но през деня ще ни забележат.
— Тогава ще трябва да съберем сведения.
— Всичко ще разузнаем, монсеньор…
— И ще постигнем своето. Повярвай ми, Реми, от днес сме двама и съществуваме не насън, а наяве, а това вече не е никак малко.
Глава 11
За това, що за човек беше главният ловчия Бриан дьо Монсоро
Не бе дори радост, а някакъв необуздан възторг чувството, което обзе Бюси, когато се убеди, че жената на неговите блянове действително съществува и че тази жена му е оказала не насън, а наяве великолепното гостоприемство, неясния спомен за което той пазеше дълбоко в сърцето си.