— Досега не бях чувал — възрази херцог д’Анжу, — че само красавци, скалъпени по образеца на Аполон или Антиной, могат да разчитат на придворна длъжност.
— Чудно — отвърна Бюси, запазил абсолютно хладнокръвие. — Нима никога не сте чували?
— За мен е важно сърцето, а не лицето, действително оказаните услуги, а не само обещаните.
— Ваше височество може да си помисли, че съм прекалено любопитен — каза Бюси, — но аз напразно се мъча да разбера каква чак толкова услуга би могъл да ви окаже този Монсоро.
— Ах, Бюси — раздразнено се съгласи херцогът, — вие сте прав: твърде любопитен сте, дори прекалено.
— Ама и принцовете си ги бива! — възкликна Бюси с обичайната си непринуденост. — Самите те винаги питат и трябва да отговаряш на всичките им въпроси, ала опитай се един-единствен път да ги попиташ за нещо — те и не мислят да те удостоят с отговор.
— Вярно — каза херцог д’Анжу, — но знаеш ли как трябва да постъпиш, за да получиш отговор?
— Не, не знам.
— Обърни се към самия господин дьо Монсоро.
— Наистина — каза Бюси, — ей богу, вие сте прав, монсеньор. При това той е само един обикновен благородник и ако не ми отговори, мога да прибегна до още едно средство.
— До какво?
— Да го назова безсрамник.
С тези думи Бюси обърна гръб на принца и без много да умува, пред очите на своите приятели, с шапка в ръка, препусна към граф Монсоро; графът, възседнал коня си насред поляната, представляваше мишена за любопитните погледи и със завидна издръжливост очакваше появата на краля, за да се освободи от бремето на упоритите погледи, насочени към него от всички страни.
При вида на Бюси, приближаващ се към него с усмивка на уста и с шапка в ръка, главният ловчия си позволи малко да се отпусне.
— Моля да ме простите, господине — обърна се към него Бюси, — но аз ви виждам напълно уединен от всички останали. Нима заради оказаната ви милост е трябвало да си спечелите тук толкова врагове, колкото приятели бихте могли да имате една седмица, преди да ви назначат за главен ловчия?
— Ей богу, любезни графе — отвърна сеньор дьо Монсоро, — не мога да се закълна, но съм готов да се обзаложа, че е така. Позволете ми обаче да разбера кое ви е подбудило да ми окажете тази чест и да нарушите уединението ми?
— Дявол да го вземе — смело каза Бюси, — аз действам, подбуден от огромното възхищение пред вас, което ми внуши херцог д’Анжу.
— По какъв начин?
— Като ми разказа за вашия подвиг, същия, за който сте били удостоен с длъжността на главен ловчия.
Граф дьо Монсоро пребледня толкова страшно, че дребните дупчици от сипаницата, нашарила лицето му, се превърнаха в черни точки върху жълтеникавата кожа; същевременно главният ловчия изгледа Бюси със заплашителен поглед, непредвещаващ нищо хубаво.
Бюси разбра, че бе направил погрешен ход, но не беше от хората, които отстъпват, напротив — той принадлежеше към онези, които обикновено поправят допуснатата нескромност с дързост.
— Твърдите, любезни графе — произнесе главният ловчия, — че монсеньорът ви бил разказал за моя последен подвиг?
— Да, господине — отвърна Бюси, — с всичките му подробности. Признавам ви, толкова бях заинтригуван, че не можах да преодолея горещото си желание да чуя целия разказ от собствените ви уста.
Граф дьо Монсоро стисна трескаво копието, сякаш обзет от не по-малко горещо желание мигом, на същото това място, да прониже с него граф дьо Бюси.
— Повярвайте ми, господине — каза той, — готов съм да оценя вашата учтивост и да изпълня молбата ви, но за съжаление кралят вече дойде и не ми остава време за това. Но ако желаете, можем да се срещнем някой друг път.
И наистина кралят, възседнал любимия си великолепен испански скулест жребец, вече препускаше от замъка към сборното място.
Бюси обърна коня си назад и срещна погледа на херцог д’Анжу; върху устните на принца, играеше зла усмивка
„И господарят, и слугата му — помисли си Бюси, — когато се смеят, имат еднакво отвратителен вид. Как ли биха изглеждали, когато плачат?“
Кралят обичаше красивите и приветливи лица. Ето защо външността на господин дьо Монсоро не го бе предразположила особено нито първия път, когато го бе видял, пито още повече при втората му среща с него. И все пак Анри с доста благосклонна усмивка прие естортоера от ръцете на главния ловчия, който го поднесе с приетото за случая приклякане на едно коляно. Щом кралят пое жезъла, кралските ловджии обявиха, че лопатарят е подгонен, и ловът започна.
Бюси застана от края на ловната кавалкада, за да има възможност да вижда цялото събрало се общество; той внимателно се вглеждаше във всяка минаваща покрай него жена с надеждата да открие в нея тази от портрета, но усилията му останаха напразни: по време на този лов, където за пръв път се представяше новият главен ловчия, се бяха събрали всички красавици и всички прелъстителки на Париж и кралския двор, но сред тях го нямаше очарователното създание, което той търсеше.