— Не чуваш ли, херцог д’Анжу продължава да те вика — каза Антраге.
— Нищо, нека си вика. А ти научи ли нещо ново около Сен-Люк?
— Не. Какво, още ли е пленник на краля? — засмя се Ливаро.
— Сигурно — каза Антраге, — след като го няма тук.
— Грешиш, драги ми, нощес в един часа той е напуснал Париж с намерение да посети владенията на своята съпруга.
— Какво, да не е изгонен?
— На такова прилича.
— Сен-Люк в изгнание? Немислимо!
— Всичко е вярно както в Евангелието, приятелю мой.
— От Лука?
— Не, от маршал дьо Брисак, чух го днес сутринта от собствените му уста.
— Е, на това се вика новина; за Монсоро това няма да бъде неприятно.
— Разбрах — каза Бюси.
— Какво имаш предвид?
— Отгатнах.
— Какво си отгатнал?
— Каква услуга е оказал на херцога.
— Кой, Сен-Люк?
— Не, Монсоро.
— Наистина ли?
— Да, дявол да го вземе, ще видите, тръгвайте с мен.
И Бюси, съпроводен от Ливаро и д’Антраге, препусна в галоп след херцог д’Анжу, който, след като се умори да маха настойчиво с ръка на своя любимец, бе тръгнал напред на разстояние от няколко аркебузни изстрела.
— Ах, монсеньор — възкликна Бюси, догонил накрая херцога, — какъв прекрасен човек се оказа този граф Монсоро!
— Така ли?
— И просто невероятно любезен.
— Значи ти все пак говори с него? — попита с предишната си насмешлива усмивка принцът.
— Естествено, при това той притежава необичаен ум.
— И ти го попита какво именно е направил той за мен, нали?
— Естествено, единствено с тази цел го заговорих.
— Е, отговори ли ти? — още по-развеселен попита херцогът.
— Без колебание и толкова любезно, че ме изпълни с безкрайна признателност.
— Да чуем, какво ти е казал, мой храбри самохвалко.
— Той ми призна най-учтиво, ваше височество, че е ваш доставчик.
— Доставчик на дивеч?
— Не, на жени.
— Какво, какво каза? — начумери се изведнъж херцогът. — Какво означава тази нелепа шега, Бюси?
— Това означава, монсеньор, че той похищава на своя огромен вран жребец жени за ваша милост, а тъй като те, очевидно, не знаят каква чест ги очаква, им затиска устата с ръка, за да не крещят.
Херцогът свъси вежди, стисна гневно пестници и пришпори коня си в такъв бесен галоп, че Бюси и другарите му останаха далеч назад.
— Аха! — възкликна Антраге. — Май че шегата ти попадна точно в целта.
— Толкова по-добре — отвърна Ливаро, — макар че, ако ме питате, никой не я възприе като шега.
— Дяволска история! — изруга Бюси. — Май че здравата засегнах нашия беден херцог.
Миг по-късно те дочуха херцог д’Анжу да крещи:
— Ей, Бюси, къде си?
— Тук съм, монсеньор — отзова се Бюси и пришпори коня си.
Принцът се превиваше от смях.
— Виж ти! — учуди се Бюси. — Изглежда думите ми ви развеселиха.
— Не, Бюси, причината за смеха ми не са твоите думи.
— Съжалявам, не е малка заслугата да разсмееш един принц, който се смее толкова рядко.
— Смешно ми е, бедни ми Бюси, че в желанието си да разбереш една истина, плещиш бабини деветини.
— Не, монсеньор, казах ви самата истина.
— Да допуснем. Тогава, докато сме сами, обясни ми: откъде измъкна този анекдот, който ми разправяш?
— От Меридорската гора, монсеньор!
Херцогът отново пребледня, но нищо не отговори.
„Няма съмнение — каза си Бюси, — че херцогът е замесен по някакъв начин в тази история с похищението на жената с белия раванлия кон, извършено с големия вран кон.“
— Нека да поразмислим, монсеньор — каза той и се засмя на свой ред над това, че на херцога не му е вече до смях, — не може ли да ви услужа с нещо такова, което да ви е особено приятно, кажете ми го и аз съм готов да го изпълня, дори да вляза в съперничество с господин дьо Монсоро.
— Да, по дяволите — отвърна херцогът, — има едно такова нещо и аз сега ще ти го открия.
Те се отделиха встрани.
— Слушай — продължи херцогът, — случайно срещнах в черквата една изключително пленителна жена и макар тя да беше с воал, успях да различа чертите на лицето й. Те ми напомниха за една дама, която някога бях обичал безумно. Проследих непознатата и разбрах къде живее. Подкупихме прислужницата й и сега разполагам с ключ от нейния дом.
— Значи всичко върви засега прекрасно, монсеньор.
— Не бързай. Казват, че въпреки младостта, красотата и независимостта си, тя е добродетелна.
— Ах. монсеньор, тук вече навлизаме в областта на фантазията.
— Чуй, ти си храбър и, както твърдиш, ме обичаш…
— Имам свои дни.